Играта на лъва

— Сигурен ли си? Искам да кажа, знаеш какви са хората. Казват: „Давай, няма да ти се сърдя“. И после, когато им кажеш лошата новина, те намразват. Не искам да ме намразиш.

— Не ви мразя.

— Но искаш да ме убиеш.

— Да, но не ви мразя. Не сте ми направили нищо.

— Разбира се, че съм. Прецаках ти плановете да очистиш Уигинс. Хич ли няма да ми отдадеш дължимото? Et tu, Brute18?

— Моля?

— Латински. Е, щом не ме мразиш, добре, но защо да бъркам пак в стари рани? Искам да кажа, какво ще спечеля, като ти кажа за твоя старец?

Той се замисли.

— Ако ми кажете каквото знаете, имате думата ми, че няма да пострадате нито вие, нито госпожа Мейфилд.

— И Уигинс.

— Не мога да ви обещая такова нещо. Той е жив мъртвец.

— Е, добре. По-добре половината, отколкото нищо. Хм, докъде бях стигнал?… А, да, до оная история в Париж. Да, не искам да правя предположения или да хвърлям семената на съмнението, обаче трябва да си зададеш въпроса, който си задава всяко ченге, разследващо убийство. Въпросът е: cui bono? Това пак е на латински. Не na италиански. Знаеш италиански, нали така? Както и да е, cui bono? — Кой печели? Кой би спечелил от бащината ти смърт?

— Очевидно израелците.

— Стига, Асад. Ти си умно момче. Колко капитани от либийската армия са убили израелците на парижките улици? За да убият някого, израелците имат нужда от основание. Какво им е направил баща ти? Кажи ми, ако знаеш.

Чух го да се прокашля, после отвърна:

— Беше антиционист.

— Че кой в Либия не е такъв? Стига, приятел. Ето я печалната истина. Моите приятели от ЦРУ са убедени, че баща ти не е бил убит от израелците. Според либийци, поискали убежище при нас заповедта за убийството е била дадена от самия господин Муамар Кадафи. Съжалявам.

Той не отговори. Продължих:

— Ето как е било. Имало ли е политически различия между баща ти и Муамар? Някой в Триполи да е имал зъб на баща ти? Или е било заради майка ти? Кой знае? Ти ми кажи.

Мълчание.

— Чуваш ли ме още, Асад?

— Ти си мръсен лъжец и ще ми достави огромно удоволствие да ти изтръгна езика преди да ти прережа гърлото.

— Виждаш ли? Знаех си, че ще се ядосаш. Опитай се да ми направиш услуга и… Ало? Асад? Ало?

Изключих мобифона, оставих го между седалките и дълбоко си поех дъх.

Известно време пътувахме в мълчание, после предадох наКейт подробностите от разговора, дори й признах, че е обещал да я убие. Накрая заключих:

— Струва ми се, че не ни харесва.

— Нас ли? Не харесва теб. Иска да ти изтръгне езика и да ти пререже гърлото.

— Имам приятели, които искат да направят същото.

Засмяхме се в опит да се поободрим.

— Така или иначе, мисля, че добре се справи с него — рече тя.

— Искам да кажа, защо трябва да се държиш сериозно и професионално?

— Според правилото, ако ти искаш нещо от заподозрения, тряда се отнасяш с него с уважение. Когато той иска нещо, мота колкото щеш.

— Не си спомням в наръчника по водене на разпити да пише такова нещо.

— В момента го преработвам.

— Забелязах. — Тя се замисли за миг. — Ако някога се върне в Либия, той ще потърси отговорите на някои въпроси.

— Ако зададе такива въпроси в Либия, Халил е мъртъв. Или няма да повярва, или ще направи в Либия същото, което извърши тук. Той е опасен човек, истинска машина за убийства. И е посветил живота си на разчистване на сметки.

— И ти току-що му даде основание да разчисти още няколко.

— Надявам се.

Продължихме и аз забелязах, че по пътя няма никакво движение. Само идиот можеше да излезе в такава нощ.

— Още ли смяташ, че Халил е в Калифорния? — попита ме Кейт.

— Убеден съм. В момента е в планината Санта еди-коя си, близо до или в ранчото на Рейгън.

Тя погледна през прозореца към мрачните, забулени в мъгла хълмове.

— Надявам се да е другаде.

— Аз се надявам да е тук.

54

Шосе 101 ни отведе във Вентура, където магистралата напускаше хълмовете и се превръщаше в крайбрежен път. Мъглата се сгъсти и не се виждаше нищо дори на пет метра.

Наляво обаче проблясваха светлините на „Вентура Ин“.

— Онова там е мястото, където се сгодих — информирах Кейт.

— Ще се върнем пак на медения си месец.

— Мислех си за Атлантик Сити.

— Я си помисли пак. — След няколко секунди обаче тя премисли. Където кажеш, стига да си щастлив.

Както и да е, движехме се с около шейсет и пет километра в час Аорц това изглеждаше прекалено бързо за пътните условия. Видях знак, на който пишеше: САНТА БАРБАРА — 48 КИЛОМЕТРА. Кейт включи радиото и хванахме повторението на новините. Водещият казваше:

— ФБР потвърди, че терористът, отговорен за смъртта на пътниците на полет сто седемдесет и пет в Ню Йорк, както и на четирима души на летището, все още е на свобода и вероятно е убил още осем души, бягайки от федералните и местните правоохранителни органи.

Той продължи да чете невероятно дълги и усукани изречения Накрая завърши с думите:

— Говорител на ФБР съобщи, че изглежда, между някои от хората, които са били убити от Асад Халил, има връзка. Утре следобед във Вашингтон ще се проведе голяма пресконференция…

Превключих на по-приятен канал.

— Пропуснала ли съм го, или този тип наистина не спомена за Уигинс? — попита Кейт.