Играта на лъва

— Не спомена. Предполагам, че правителството го пази за утре.

— Всъщност вече е днес. И няма да успеем за първия полет.

Погледнах часовника на таблото и видях, че е 02:50. Прозях се.

Кейт извади от джоба си мобифона, набра някакъв номер и каза:

— Обаждам се във Вентура.

След като се свърза със Синди Лопес, Кейт попита:

— Нещо от ранчото? — Тя се заслуша. — Добре. — Не беше добре обаче, че Дъглас Смотаняка явно вече се е обаждал, защото след малко Кейт отвърна: — Не ми пука какво казва Дъг. Искам само агентите от Вентура, които са в Санта Барбара, да ни посрещнат, да позвънят в ранчото и да съобщят на Секретната служба, че пътуваме натам. — Пауза, после: — Всъщност Джон току-що разговаря с Асад Халил… да, точно това казах. Точно така. Ще почакам. — Тя покри телефона с длан. — Синди се обажда на Секретната служба в ранчото.

— Добър ход, Мейфилд.

— Благодаря.

— Не им позволявай да ни мотаят с телефонно съвещание — посъветвах я аз. — Няма да разговаряме със Секретната служба. Ще се срещнем с тях и ФБР в Санта Барбара, където ще ни поканят в ранчото.

— Щом толкова настояваш, ще си получиш своето.

— Заслужил съм го. Халил не само уби много хора, които служиха на страната си, но и заплаши и двама ни. Не Джак или Стърдис. Мен и теб. И нека ти напомня, че идеята да публикуват име снимката ми във вестниците не беше моя. Някой ми е длъжни време да ми изплати дълга си.

Тя кимна, но не отговори. Синди Лопес се върна на телефона. Кейт послуша, после отвърна:

— Остави това. Няма да обсъждаме въпроса по клетъчен телефон. Просто ми кажи къде ще се срещнем с тях. Добре. Благодаря. Да. — Тя затвори. — Синди те поздравява и пита кога ще се върнеш в Ню Йорк.

Много смешно.

— Какво друго каза?

— Ами, групата от ФБР била в мотел на име „Сий Скейп“ на север от Санта Барбара, недалеч от планинския път, който води към ранчото. Там били трима от офиса във Вентура — Ким, Скот и Еди.

С тях имало човек от Секретната служба, който играел ролята на свръзка. Ще отидем в мотела и ще им разкажем за телефонния ти разговор с Халил, и не, не можело да се качим в ранчото, но щели да ни позволят да изчакаме в мотела до сутринта в случай, че нещо се случи и се наложи да си поприказваш с Халил, по телефона, ако се обади, или ако го задържат, лично, в белезници. Халил де, не ти.

— Ясно. Обаче разбираш, че ще отидем в ранчото.

— Отнеси въпроса към човека от Секретната служба в мотела.

Продължихме на север. Едва пълзяхме, но след малко видяхме признаци на цивилизация и надпис ДОБРЕ ДОШЛИ В САНТА БАРБАРА.

Крайбрежният път мина през южната част на града, после се отклони на север от океана. След още трийсетина километра шосето отново зави към брега.

— Да не сме подминали мотела? — попитах.

— Едва ли. Обади се да попиташ.

Замислих се за миг.

— Струва ми се, че трябва да спестим време и да отидем направо в ранчото.

Изглежда, не си разбрал инструкциите ни, Джон. Как можем да открием пътя, който води към ранчото? Нямам представа.

Бавно напредвахме в мъглата и макар че не виждах океана, го усещах от лявата ни страна. Теренът отдясно се издигаше. Във всеки случай, в този район шосе 101 не се пресичаше с почти никакви други пътища.

Накрая забелязах отляво открито пространство и зърнах осветен знак с надпис МОТЕЛ СИЙ СКЕЙП. Кейт влезе в паркинга.

— Стаи сто и шестнайсет и сто и седемнайсет — каза тя.

— Първо карай към рецепцията.

— Защо?

— Ще взема още две стаи и ще видя дали ще успея да намеря нещо за хапване и кафе.

Кейт спря под навеса пред офиса и аз слязох.

Служителят ме видя през стъклената врата и автоматично я отвори. Предполагам, че съм имал почтен вид с костюма си, макар че бе смачкан и смърдеше.

Отидох при мъжа и му показах служебната си карта.

— Мисля, че наши колеги са отседнали при вас. Стаи сто и шестнайсет и сто и седемнайсет.

— Да, господине. Искате ли да им се обадя?

— Не, само ще им оставя съобщение.

Той ми даде лист и химикалка и аз написах: „Ким, Скот, Еди. Съжалявам, че не успях да намина. Ще се видим сутринта. Дж. К.“ Подадох му бележката.

— Обадете им се към осем. Става ли? — Протегнах му десетачка и небрежно попитах: — Как да открия пътя за ранчото на Рейгън?

— А, не е трудно. Още около километър на север, после наляво се пада щатският парк „Рефугио“, а надясно е пътят. Рефугио Роуд. Но няма да видите знак. Аз не бих опитал в такава нощ.

— Защо?

— Нищо не се вижда. Към върха пътят започва да лъкатуши и можете да се обърнете в някое дере.

— Няма проблем. Колата е служебна.

Той се засмя, после ме погледна:

— Значи старецът си е вкъщи, а?

— Само за няколко дни. Лесно ли ще открия ранчото?

— Да. Накрая пътят се раздвоява. Завийте наляво. Надясно има друго ранчо. Ще видите железен портал. Само че пътят е тежък дори през деня. След три часа ще съмне и мъглата може да се поразсее.

— Благодаря, но трябва да доставя храна за закуска. Чао.

Върнах се при колата и отворих вратата на Кейт.

— Разтъпчи се малко. Остави двигателя включен.

Тя слезе и се протегна.

— Ох, страхотно е. Взе ли стаи?