Играта на лъва

Известно време пътувахме в мълчание. Забелязах, че минава един й четвърт. Дълъг ден.

Стигнахме до пресечка. На изток се намираше Бърбанк, на запад — шосе 101, магистралата за Вентура, и Кейт излезе на нея.

— Този път няма да минем по крайбрежния път, защото може да има мъгла — поясни тя. — Оттук е по-бързо.

— Ти си тукашната.

Продължихме на запад през долината Сан Фернандо, както ме информира Кейт. Как ли се оправяха с всички тия Сан и Санти? Наистина бях уморен и пак се прозях.

— Заспивай.

— Не. Искам да ти правя компания, да слушам гласа ти.

— Добре. Чуй това — защо се държа толкова гадно с Дъг?

— Кой Дъг? А, оня тип. В Лос Анджелис или в Бел Еър?

— И на двете места.

— Ами, в Бел Еър ме ядоса, защото знаеше, че Рейгънови не са си вкъщи и не ни каза къде са.

— Джон, ти го научи едва след като се държа гадно с него.

— Хайде да не издребняваме за последователността на събитията.

Тя помълча малко, после каза:

— Не съм спала с него, само излизахме заедно. Той е женен. Обича жена си. Има две деца, в момента студенти.

Реших, че не се налага да й отговоря. Кейт продължи:

— Нямам нищо против малко ревност, но ти наистина…

— Чакай. Тогава защо ревнуваше в Ню Йорк?

— Това е съвсем друго нещо.

— И каква е разликата?

— Ти все още имаше връзка с Бет. Лос Анджелис е история.

— Ясно. Да оставим това.

— Добре. — Тя хвана ръката ми и я стисна.

Е, вече бяхме сгодени от около едно денонощие и не знаех как ще издържа до юни.

Така или иначе, половин час поговорихме за това-онова и забелязах, че сме в планина или хълмове. Наистина ми се стори опасно, но Кейт изглеждаше уверена зад волана.

— Имаш ли план или нещо подобно за Санта Барбара? — попита ме тя.

— Не. Ще импровизираме.

— Какво ще импровизираме?

— Не знам. Винаги се отваря някаква възможност. Но първо трябва да стигнем до ранчото.

— Остави, както би казала твоята приятелка Лайза.

— Коя Лайза? А, оная жена от Секретната служба.

— В Калифорния има много красиви жени.

— В Калифорния има само една красива жена. Ти.

И така нататък.

Мобифонът на Кейт иззвъня. Можеше да е единствено Дъглас Късохуйски, открил, че не сме се появили в определения ни хотел на летището.

— Не отговаряй — казах аз.

— Трябва. — И тя отговори. Наистина се оказа той. Кейт послуша няколко секунди, после отвърна: — Ами… пътуваме на север по сто и първо шосе. — Отново пауза. — Точно така… научихме, че Рейгънови са… — Стърджис явно я прекъсна.

— Дай ми телефона.

Тя поклати глава и продължи да слуша.

Наистина бях бесен, защото знаех, че й чете конско, а никой не можеше да си позволява такива неща с годеницата на Джон Кори, освен ако не му е омръзнал животът. Не исках да й дърпам мобифона от ръцете, затова седях и кипях. И се чудех защо Дъглас не иска да си поприказва с мен.

Кейт на няколко пъти се опита да каже нещо, обаче надутото копеле постоянно я прекъсваше. Накрая тя избухна:.

— Слушай, Дъг, не ми харесва, че си скрил информация от мен и си поискал Секретната служба да не ни казва. За твое сведение, ние сме пратени тук от шефовете на Антитерористичната спецчаст в Ню Йорк, които помолиха лосанджелиското бюро да ни окаже пълно съдействие. Този случай се разследва от Антитерористичната спец-част и ние сме нейни представители в Лос Анджелис. Нося със себе си клетъчен телефон и пейджър, така че по всяко време можеш да се свържеш с мен. Единственото, което трябва да знаеш, е, че на сутринта с господин Кори ще заминем за Вашингтон, освен ако не получим друго нареждане от нюйоркските или вашингтонските си началници. Нещо повече, не е твоя работа къде и с кого спя. — Кейт прекъсна връзката.

Искаше ми се да кажа „браво“, но реших, че е по-добре да си премълча.

Продължихме в мълчание. Няколко минути по-късно мобифонът пак иззвъня и тя отговори. Знаех, че не може да е Дъглас Малкото пишле, защото не му стискаше да се обади. Но си помислих, че е позвънил да ни изпорти във Вашингтон и сега началството иска да прекрати операцията ни. Бях се примирил, затова останах приятно изненадан и облекчен, когато Кейт ми подаде телефона с думите:

— Обажда се Пола Донъли от командния център. На пряката линия чакал господин, който не искал да разговаря с никой друг освен с теб — Нямаше смисъл да прибавя, че е Асад Халил.

Доближих мобифона до ухото си и казах на Пола:

— Тук е Кори. Истински ли ти се струва онзи господин?

— Не съм съвсем сигурна какви са масовите убийци — отвърна тя, — но тоя тип каза, че сте разговаряли във Вентура и ти си му дал прекия си номер.

— Той е. Можеш ли да ме свържеш?

— Мога, но той не иска. Иска номера ти, затова ако си съгласен ще му дам номера на Кейт. Едва ли ще ми каже своя.

— Добре. Дай му го. Благодаря, Пола. — Затворих.

Двамата с Кейт мълчаливо зачакахме. Накрая телефонът иззвъня.

— Кори слуша.

— Добър вечер, господин Кори — каза Асад Халил. — Или вече е утро?

— Както предпочиташ.

— Събудих ли ви?

— Няма нищо. И без това трябваше да стана, за да отговоря на телефона.

Последва мълчание, докато Халил се мъчеше да разбере чувството ми за хумор. Не бях сигурен защо се обажда, но когато те търси някой, който няма какво да ти предложи, сигурно иска нещо.