Играта на лъва

— Обаче не може да се каже, че не ги охраняват. Имат нещо като личен фонд и плащат на частна охранителна фирма. А и всички местни ченгета наблюдават къщата. Ако се наложи, лосанджелиското оперативно бюро на ФБР също е на разположение.

— И ние сме на път.

— Да. Има ли нужда от повече охрана?

— Зависи кой те преследва.

— Нямаше нужда да изпускаме самолета — напомни ми тя. — Щеше да е достатъчно да се обадим по телефона.

— Ще те прикривам.

— Моля те, недей да ми правиш повече услуги. Уф, това твое мъжко самолюбие.

— Просто се опитвам да постъпвам правилно. Това е правилното решение.

— Не. Правилното решение беше да изпълним заповедта.

— Само си помисли още колко много неща ще можем да разкажем на пресконференцията, ако тази нощ успеем да пипнем Асад Халил.

— Ти си безнадежден. Виж, Джон, нали ти е ясно, че ако наблюдаваме имението на Рейгън и забележи необичайно раздвижване, Халил завинаги ще изчезне и никога няма да разберем дали предположението ти е вярно. Така или иначе, ние губим.

— Знам. Но има вероятност Халил да изчака до утре вечер и сега да не наблюдава имението. Предполагам, че Секретната служба ще направи същото като ФБР в домовете на Уигинс и Калъм.

— Секретната служба се занимава с охрана, Джон. Не с примамки и капани, особено ако примамката е бивш президент.

— Е, тогава ще се наложи да преместят семейство Рейгън на сигурно място и да позволят на ФБР да постави капана без примамката. Нали така?

— Как те е търпяло през всички тези години федералното правителство?

Долових язвителни нотки, каквито не очаквах след като вече бяхме сгодени. Нали така?

— Знаеш ли къде е къщата? — попитах аз.

— Не, но когато отбием от магистралата, ще попитам.

— Имаш ли представа поне какъв е районът?

— Бел Еър е нещо като предградие. Имения на по един-два акра с много дървета. Едни мои приятели са минавали покрай къщата на Рейгън и са ми казвали, че домът е разположен на няколко акра площ, оградена със стена, и не се вижда от пътя.

— Портиерът му сигурен ли е?

— Скоро ще разберем.

Отбихме от магистралата. Кейт се свърза с офиса на ФБР, изслуша и повтори цял куп сложни упътвания, които записах на гърба на сметката от хотела в Марина дел Рей. Тя даде на дежурния описанието и регистрационния номер на колата ни.

Теренът в Бел Еър бе хълмист, пътищата лъкатушеха и имаше достатъчно дървета, сред които да се скрие цяла армия снайперисти. След петнайсет минути излязохме на Сейнт Клод Роуд, край който се издигаха огромни къщи, повечето едва забележими зад огради, стени и живи плетове.

Очаквах да видя пред Рейгъновото имение коли и хора, но наоколо цареше тишина и мрак. Може би наистина си знаеха работата.

Изневиделица от храсталаците изскочиха двама души и ни спряха.

В следващия момент вече имахме двама пътници на задната седалка, които ни преведоха през голям железен портал в каменна стена. Завихме наляво и спряхме на паркинг до голяма охранителна сграда. Всичко това беше адски вълнуващо, ако се интересуваш от история и така нататък. Щеше да е и забавно, ако хората не бяха толкова сериозни.

Слязохме и се огледахме. Ранчото на Рейгън едва се виждаше в далечината. Наоколо не се мяркаха много хора, но бях убеден, че е бъкано със снайперисти и агенти от Секретната служба, дегизирани като дървета, скали и така нататък.

Беше лунна или „ловджийска“ нощ, както се казваше в дните преди инфрачервените устройства да направят всяка нощ ловджийска. Във всеки случай в този час бившият президент навярно не обикаляше наоколо, затова трябваше да допусна, че Халил възнамерява да изчака Рейгънови да излязат на утринна разходка.

Слаб ветрец разнасяше аромат на цъфнали храсти по моравата, в дърветата чуруликаха птици. А може дърветата да бяха специално парфюмирани хора от Секретната служба, които чуруликаха помежду си.

Любезно ни помолиха да застанем близо до колата си и не щеш ли, от охранителната сграда се появи Дъглас Късохуйски и се запъти към нас.

— Хайде пак ми разкажи защо сме тук — без въведение нареди той.

Тонът му не ми хареса.

— Ти ми кажи защо не си бил тук вчера. Аз ли трябва да мисля за всичко вместо теб?

— Държиш се нахално.

— Попитай ме дали ми пука.

— Това е достатъчно неподчинение.

— Само загрявам.

Накрая се намеси Кейт.

— Добре, стига. Успокойте се. — Тя се обърна към Късохуйски. — Дъг, хайде да се отдръпнем и да поговорим насаме.

Кейт и приятелят й се отдалечиха и аз останах сам, царствено вбесен за нищо — мъжко самолюбие и пъчене пред представителка на женския пол. Адски примитивно. Можех да се издигна над това. Някой път трябва да опитам.

Така или иначе, към мен се приближи жена от Секретната служба, облечена в обикновени цивилни дрехи, представи се като Лайза и ми каза, че била някаква шефка. Бе четирийсетинагодишна, привлекателна и дружелюбна.

Разговорихме се и тя полюбопитства как съм стигнал до заключението, че има опасност за живота на бившия президент. Отвърнах й, че съм пиел в бар и просто ми е хрумнало. Обяснението не й хареса, затова го поразширих, като споменах, че съм пиел кола, че се занимавам със случая на Асад Халил и прочее.