Играта на лъва

— Мейфилд. — Заслуша се, после отвърна: — Добре… да… да, бяхме… не, ние… просто седим край морето в Марина дел Рей. Ясно… добре… ще оставя колата на паркинга на полицейското управление… ясно… благодаря, че се обади. Да. И на теб. Чао. — Тя затвори и се прокашля. — Мразя ги тези случаи. Не отговорих.

— Е, Дъг беше. Нямало нищо ново. Но каза, че щял да накара яякой да ни се обади най-късно половин час преди полета, ако нещо наложи промяна в плановете. Освен това разговарял с Вашингтон и ако не заловят Халил някъде наоколо, довечера сме на самолета. Ако го арестуват в Лос Анджелис обаче, ще останем и ще проведем пресконференцията тук.

Тя ме погледна, после продължи:

— Ние сме героите на момента и трябва да сме там, където са повечето телевизионни камери. Холивуд и Вашингтон си приличат, Кейт пак хвърли поглед към мен. Малко е фалшиво и не ми харесва, но в случай като този трябва да обръщаш внимание на медиите. Честно казано, ФБР има нужда от малко реклама.

Тя ми се усмихна.

— Е, докъде бяхме стигнали? — После се покатери отгоре ми, вгледа се в очите ми и прошепна: — Просто ме чукай. Става ли? Сега съществуваме само ние двамата. Без минало и бъдеще. Само ти и аз.

Събуди ни звън. Кейт взе мобифона си, но звъненето продължи и разбрахме, че е телефонът в стаята. Вдигнах слушалката.

— Както пожелахте, събуждаме ви в двадесет и два часа и петнадесет минути. Приятна вечер.

Затворих.

Станахме, изкъпахме се, облякохме се, напуснахме мотела и се качихме в колата. Наближаваше 23:00, което означаваше 02:00 в Ню Йорк, и биологичният ми часовник тотално се прецака.

Кейт потегли към летището, което беше само на няколко километра. Виждах самолетите, които излитаха на запад над океана.

— Искаш ли да се обадя в оперативното бюро? — попита тя.

— Няма нужда.

— Добре. Знаеш от какво ме е страх — че ще арестуват Халил, докато сме във въздуха. Наистина исках да участваме в залавянето му. Ти също. Ало? Събуди се.

— Мисля.

— Стига си мислил. Хайде да си поговорим.

Поговорихме си. Кейт влезе в летището и спря на служебния паркинг на полицейското управление, където наистина ни очакваше симпатичен сержант и ни откара до терминала на вътрешни линии. Помислих си, че никога няма да свикна с всички тия удобства.

Както и да е, младият полицай се отнасяше с нас като със звезди и искаше да си приказваме за Асад Халил. Кейт се смили над него, докато аз се правех на ченге от НЙПУ и сумтях през зъби.

Слязохме и той ни пожела приятен полет.

Отидохме на гишето на „Юнайтед Еърлайнс“, където ни чакаха два билета за бизнес-класа. Формулярите ни за носене на оръжие в борда вече бяха попълнени и се нуждаеха само от подписите ни.

— Обявяваме полета след двайсет минути — информира ни служителката, — но ако желаете, можете да използвате ВИП-салона. — Тя ни подаде два пропуска.

Като истински нюйоркчанин, сега вече зачаках да се случи нещо наистина ужасно, но какво може да е по-страшно от това всеки да ти се усмихва и да ти пожелава хубави неща?

Така или иначе, влязохме във ВИП-салона и минахме през детектора за метал. Чернокосата богиня на входа ни се усмихна, взе пропуските ни и ни упъти към бара, където пиенето бе за сметка на заведението. Разбира се, вече бях умрял и се бях възнесъл в калифорнийския рай.

Нещо не ми се пиеше алкохол въпреки предстоящия сух полет през континента, затова си взех кола, а Кейт си поръча минерална вода.

На бара бяха наредени закуски и аз се настаних на едно от столчетата.

— Искаш ли да отидем на някоя маса? — попита Кейт.

— Не. Обичам баровете.

Тя седна до мен. Отпих от колата си, взех си сирене и фъстъци и запрелиствах някакъв вестник.

Кейт ме наблюдаваше в огледалото на бара и аз срещнах погледа й. В огледалата на баровете всички жени ми се струват страхотни, но тя наистина беше супер. Усмихнах й се.

— Не искам годежен пръстен — каза Кейт. — Това си е излишно хвърляне на пари.

— Би ли ми го превела на нормален език?

— Не, наистина. Престани да се правиш на остроумен.

— Ти ми каза да си остана такъв, какъвто съм.

— Не точно такъв.

— Разбирам. — Опа.

Телефонът й иззвъня. Тя го извади от чантичката си и отговори.

— Мейфилд. — Послуша малко, после каза: — Добре. Благодаря. Ще се видим след няколко дни. — Кейт прибра мобифона в джоба си — Дежурният. Нищо ново. Няма спасение.

— Тогава да опитаме да се спасим сами.

— Ако не се качим на самолета, с нас е свършено. Независимо че ме герои.

— Знам. — Превключих мозъка си на висока предавка. — Мисля, Че ключът е пушката.

— Ключът за какво? Чакай… хрумна ми нещо…

— Какво?

Погледнах вестника на бара и нещо в главата ми започна да се оформя. Не бе свързано с някаква статия. Бях отворил на спортната страница. Вестник. Какво? Почти се избистри, после пак ми се аз плъзна. Хайде, Кори. Гепи го. Все едно да се напъваш да получащ мозъчна ерекция, само дето мозъкът постоянно омеква.

— Добре ли си?

— Мисля.

— Обявиха полета.

— Мисля. Помогни ми.

— Как да ти помогна? Дори не зная за какво си мислиш.

— Какво е намислило онова копеле?

— Да ви донеса ли нещо освежително? — попита барманът.

— Чупката.

— Джон!