Играта на лъва

Всички се ръкувахме и си обещахме да поддържаме връзка. Поканиха ни да им гостуваме по всяко време, на което отвърнах:

— Ще дойдем вдругиден. — Това оказа очакваното въздействие.

Както и да е, излязохме на паркинга, открихме синия служебен форд „Краун Виктория“ и Кейт седна зад волана.

Изглежда, перспективата отново да шофира в Калифорния ужасно я възбуждаше и тя ме информира, че ще минем по страхотния т крайбрежен път за Санта Моника през Санта Санта, Лас Санта Сантос и още няколко Санти. Хич не ми пукаше, но щом това й доставяше удоволствие, и аз бях доволен. Нали така?

51

Потеглихме по крайбрежната магистрала през Санта Окснард на юг към града на ангелите. Океанът беше от дясната ни страна, планините — от лявата. Синьо небе, синя вода, синя кола. Сините очи на Кейт. Супер. Кейт каза, че до оперативното бюро на ФБР на Уилшър Булевард край кампуса на Калифорнийския университет в западен Холивуд имало около един час път.

— Защо не е в центъра? — попитах я. — Тоя град изобщо имали център?

— Има, но ФБР явно предпочита някои квартали пред други.

— Например скъпите.

— Понякога. Затова не обичам южен Манхатън. Ужасно е пренаселен.

— Обаче е ужасно жив и интересен. Ще те заведа във „Фронсис Тавърн“. Нали знаеш, там Вашингтон се сбогувал с офицерите си.

Когато го пенсионирали по инвалидност.

— И отишъл да живее във Вирджиния. Не можел да понася пренаселеността.

Известно време продължихме мача Калифорния — Ню Йорк. После Кейт ме попита:

— Щастлив ли си?

— Повече от щастлив.

— Добре. Вече не изглеждаш толкова паникьосан.

— Озарен съм от светлината. Разкажи ми за лосанджелиското бюро. С какво се занимаваше там?

— Беше интересно. Това е третото по големина оперативно бюро в страната. С почти шестстотин агенти. В Лос Анджелис се извършват най-много банкови обири в Америка. Имахме близо три хиляди случая на година и…

— Три хиляди?

— Да. Главно наркомани. Дребни суми. В Лос Анджелис има стотици малки банкови клонове и при всички тези магистрали крадците лесно могат да избягат. В Ню Йорк крадецът седи половин час в такси на червен светофар. Както и да е, това беше най-досадното.

Почти нямаше пострадали. Всъщност веднъж бях в моя банков клон когато го ограбиха.

— Колко взе.

— Тясе засмя.

— Не съм взела нищо, но престъпникът получи двайсетгодишна присъда.

— Ти ли го спипа?

— Да.

— Разкажи ми.

— Нищо сериозно. Просто този тип стоеше пред мен на опашката, подаде някаква бележка на касиерката и тя изведнъж се напрегна. Разбрах какво става. Жената напълни чанта с пари, типът се обърна а си тръгне и се озова пред пистолета ми. Глупаво престъпление. Малко пари и тежко федерално обвинение. Заедно с полицията разкривахме над седемдесет и пет процента от извършителите. Побъбрихме за двугодишния й престой в Лос Анджелис и Кейт каза:

— Това е единственото оперативно бюро в страната с двама души, отговарящи за връзките с обществеността. Имахме много важни слу-чаи, които изискваха работа с медиите. Например тормоз на известни личности. Срещала съм се с няколко кинозвезди и веднъж се наложи няколко седмици да живея в имението на един артист и да пътувам заедно с него, защото някой го беше заплашил с убийство и нещата изглеждаха сериозни. После пък идват азиатските мафии. Единствената престрелка, в която съм участвала, беше с шайка корейски контрабандисти. Корави копелета. Но в бюрото работеха момчета от корейски произход, които се бяха внедрили в мафията. Досаждам ли ти?

— Не. Това е по-интересно от „Досиетата Х“. Кой беше оня артист?

— Ревнуваш ли?

— Ни най-малко. — Може би мъничко. Един старец. Наближаваше петдесетте. — Тя се засмя.

Защо не ми беше смешно? Така или иначе, оказваше се, че Кейт Мейфилд не е такава наивна селянка, за каквато я мислех. Макар, че не бе видяла всичко, което през двайсетгодишната си служба в Ню Йорк бях преживял аз, имаше известен опит с тъмната страна на американския живот. Във всеки случай явно трябваше да учим много неща един за друг. Радвах се, че не ме бе питала за моето сексуално минало, защото щяхме да стигнем до Рио де Жанейро още преди да съм свършил. Майтап бе.

Общо взето пътувахме приятно и скоро се озовахме на Уилшър Булевард. Кейт влезе в голям паркинг на двайсететажна бяла офцс сграда, заобиколена от цветя и палми. В палмите има нещо, коетп ме кара да си мисля, че наоколо не става нищо сериозно.

— Някога занимавала ли си се със средноизточен тероризъм? — попитах я.

— Не лично. Тук няма много такива случаи. Струва ми се, че имат само един специалист по тази област. Сега ще имат още двама.

— Да. Добре. Ти, може би. Аз не разбирам нищо от средноизточен тероризъм.

Тя спря на едно свободно място и изключи двигателя.

— Те обаче си мислят, че разбираш. Нали си от отдел „Среден изток“ на Антитерористичната спецчаст.

— Ясно. Забравих.

Влязохме в сградата и се качихме с асансьора.

ФБР заемаше целия шестнайсети етаж, както и още няколко, които споделяше с други служби на правосъдното министерство.