Играта на лъва

— Мисля, че конгресмените нямат никакво отношение към проблема. И като стана дума за пресконференцията, пратили са ни по факса някои данни.

Прегледах двете страници. Не бяха подписани, разбира се. Тези „предложения“ винаги звучат фалшиво, докато човекът, на когото медиите ще задават въпроси, трябва да говори спонтанно.

Във всеки случай Кейт, изглежда, нямаше повече стари приятели в бюрото, така че се качихме на асансьора и слязохме долу.

На път за колата тя ме попита:

— Не беше толкова зле, нали?

— Не. Всъщност хайде да се върнем и да го повторим.

— Какво ти става днес?

— На мен-нищо.

Потеглихме по Уилшър Булевард.

— Искаш ли да видиш нещо конкретно? — предложи Кейт.

— Ню Йорк.

— Какво ще кажеш за киностудията?

— Предпочитам предишния ти апартамент. Иска ми се да видя къде си живяла.

— Чудесна идея. Всъщност бях наела къща. Недалеч оттук.

Пресякохме Западен Холивуд, който изглеждаше съвсем прилично място, само дето всичко беше от бетон, боядисан в пастелни цветове, нещо като квадратни великденски яйца.

Навлязохме в приятен крайградски квартал и минахме покрай старата й къща, виличка в испански стил.

— Много е хубава — отбелязах аз.

Продължихме към Бевърли Хилс, където къщите ставаха все по-големи, после обиколихме Родео Драйв и аз усетих аромат на парфюм на Джорджо, носещ се откъм магазин със същото име. Това нещо бе по-силно от смрадта на труп.

Паркирахме на улицата и Кейт ме заведе да обядваме в един хубав ресторант на открито.

Можехме да се мотаем тук колкото искаме, тъй като нямахме срещи, нямахме задачи и нямаше за какво да се тревожим. Е, може и за едно-две неща.

Нямах нищо против да убием времето, защото го убивах близо до мястото, откъдето за последен път се беше обадил Асад Халил. Очаквах мобифонът на Кейт всеки момент да иззвъни и се надявах нещо да ни попречи да отлетя за Вашингтон. Мразех този град, разбира се при това основателно. Неприязънта ми към Калифорния бе предимно алогична и малко се срамувах заради предубежденията си към място, на което никога не съм бил.

— Разбирам защо ти е харесвало тук — казах на Кейт.

— Много е съблазнително.

— Да. Изобщо вали ли някога сняг?

— В планините. От плажа само за няколко часа можеш да отидеш на ски.

— И как ще се облечеш за такъв ден?

Голям смях.

Калифорнийското шардоне ни хареса и изпихме цяла бутилка което означаваше, че известно време няма да шофираме. Платих сметката, която не беше прекалено солена, и отидохме да се поразходим из центъра на Бевърли Хилс. Наистина приятно градче. Забелязах обаче, че единствените пешеходци са орди японски туристи, които щракаха с фотоапарати и снимаха с видеокамери.

Докато вървяхме, разглеждахме витрините. Посочих на Кейт, че блейзърът й с цвят на кетчуп и черните й панталони са поизмачкани, и предложих дай купя нови дрехи.

— Чудесна идея — отвърна тя. — Но на Родео Драйв това ще ти струва най-малко две хиляди долара.

Прокашлях се.

— Тогава ще ти купя ютия.

Кейт се засмя.

Загледах се в няколко ризи на витрините и видях, че цените им наистина са астрономически. Но какъвто съм си пич, купих торбичка домашни шоколади, които изядохме в движение. Както казах, нямаше много пешеходци, затова не се изненадах, че японските туристи снимат нас с Кейт. Казах й:

— Мислят те за кинозвезда.

— Толкова си сладък. Ти си звездата. Ти си моята звезда.

При други обстоятелства щях да изсипя шоколадите на тротоара, но бях влюбен, летях върху облак, в ушите ми се лееха любовни песни и така нататък.

— Стига сме разглеждали Лос Анджелис. Хайде да си намерим някъде стая — предложих аз.

— Товя не е Лос Анджелис, а Бевърли Хилс. Искам да ти покажа още много неща.

— И аз искам да видя много неща, обаче дрехите ти ги скриват. — Романтично, нали.

Тя се съгласи, въпреки факта, че вече бяхме сгодени. Върнахме се в колата и отидохме в някакво място, наречено Марина дел Рей.

Кейт откри приятен крайморски мотел. Регистрирахме се и отнесохме брезентовите си сакове в стаята.

От прозореца се виждаше пълно с яхти пристанище, което отново ми напомни за престоя ми на източен Лонг Айланд. Ако там изобщо бях научил нещо, това бе да не се привързвам към хора, места и вещи. Но човек рядко използва наученото.

Забелязах, че Кейт ме наблюдава. Усмихнах й се.

— Благодаря за прекрасния ден.

Тя отвърна на усмивката ми, после се замисли.

— Нямах намерение да те запознавам с Дъг. Той настоя.

Кимнах.

— Разбирам. Всичко е наред.

Е, най-после решихме този проблем, при това с проява на тактичност от моя страна. Обаче мислено си отбелязах при първа възможност да забия коляно в ташаците на Дъг. Кейт ме награди с дълга целувка.

Скоро се озовахме в леглото и разбира се, мобифонът й иззвъня. Нямаше начин да не отговорим, с други думи, трябваше да престана с онова, което вършех. Претърколих се настрани, като псувах изобретателя на клетъчния телефон. Кейт седна, пое си дъх и каза: