Читаем Играта на лъва полностью

— Извинявай — казах на бармана, който се отдалечаваше от нас.

— Джон, обявиха полета.

— Ти се качвай. Аз оставам тук.

— Да не си се побъркал?

— Не. Асад Халил е побъркан. Аз съм си нормален. Върви да хванеш самолета.

— Никъде не тръгвам без теб.

— Ще тръгнеш, разбира се. Ти гониш кариера и пенсия. Аз съм на временен договор и получавам пенсия от НЙПУ. Това ме задоволява. Но не и теб. Недей да разбиваш сърцето на баща си. Върви.

— Не. Не и без теб. Категорично.

— Изнудваш ме. Помогни ми, Кейт. Защо му е на Халил пушка?

— За да убие някого от разстояние.

— Точно така. Кого?

— Теб.

— Не. Мисли за думата „вестник“.

— Ясно. Вестник. Някоя важна личност, която е под постоянна охрана.

— Точно така. Постоянно си спомням за думите на Гейб.

— Какво ти е казал Гейб?

— Много неща. Каза, че Халил е намислил голям удар. Каза… Препуска сам ужасен конник… резки по хладната стомана…

— Какво?

— Каза, че това било кръвна вражда.

— Вече ни е известно. Халил е отмъщавал за смъртта на семейтвото си.

— Дали?

— Да. Освен на Уигинс и Калъм, който умира. Вече не може да се добере до Уигинс, но затова пък ще убие теб.

— Възможно е да го желае, само че аз не мога да заменя истинската му цел. Същото се отнася за пътниците от полет сто седемдесет пет и хората от „Конквистадор“. В списъка му има още някой… забравяме нещо.

— Асоциирай с думи.

— Добре… вестник, Гейб, пушка, Халил, бомбардировка, Халил, отмъщение…

— Върни се към момента, в който ти е хрумнала тази мисъл, Джон. В Ню Йорк. Аз постъпвам така. Връщам се там, където за пръв път ми е…

— Това е! Четях ония материали за въздушния удар и ми хрумна… и после… сънувах оня странен сън в самолета на идване… беше свързан с филм… стар уестърн…

По интеркома се разнесе глас.

— Последно повикване на пътниците за полет двеста и четири на „Юнайтед Еърлайнс“. Последно повикване…

— Добре… ето. Госпожа Кадафи. Какво беше казала в онова интервю?

Кейт се замисли за миг.

— Ами… че завинаги щяла да смята Съединените щати за враг… освен ако… — Тя ме погледна. — О, Господи… не, не е възможно… възможно ли е?

Очите ни се срещнаха и изведнъж всичко стана ясно. Толкова ясно, че бе като стъкло и ние бяхме гледали през него дни наред.

— Къде живее той? — попитах я. — Тук, нали?

— В Бел Еър.

Скочих от стола и без да си правя труда да взема брезентовия си сак, се запътих към изхода. Кейт ме следваше по петите. Къде е Бел Еър?

На двайсет-трийсет километра на север оттук. Точно до Бевърли Хилс. Вече бяхме в терминала и се насочвахме към таксиметровата стоянка навън.

— Обади се по мобифона в службата — казах и.

Тя се поколеба. Не я обвинявах.

— По-добре да се подсигурим, отколкото после да съжаляваме. Нали така? Използвай необходимата комбинация от тревога и настойчивост.

Бяхме пред терминала и Кейт набра номера, но не на ФБР.

— Дъг? Извинявай, че те безпокоя по това време, но… да, всичко е наред…

Не исках да се качим в таксито и шофьорът да чуе този разговор, затова спряхме на тротоара.

— Да — каза Кейт, — изпуснахме самолета… изслушай ме, моля те…

— Дай ми скапания мобифон.

Тя ми го подаде.

— Тук е Кори. Просто ме изслушай. Току-що се сетих нещо — това е резултат от пет дни работа. Според мен Асад Халил иска да убие Роналд Рейгън.

<p>52</p>

Таксито потегли към полицейския паркинг на летището. Дотук добре.

Прехвърлихме се на синия форд и се насочихме на север към дома на великия сатана.

Искам да кажа, самият аз не го смятам за сатана. Доколкото изобщо имам политически влечения, аз съм анархист и мисля, че всички правителства и политици смърдят.

Освен това, разбира се, Роналд Рейгън беше много възрастен и болен човек, така че кой би искал да го убие? Е, например Асад Халил, изгубил семейството си в резултат на заповедта на Рейгън за въздушния удар срещу Либия. А също господин и госпожа Кадафи, изгубили дъщеря си, да не споменавам за няколкото месеца безсъние, докато ушите им не престанат да пищят.

Кейт бе настъпила газта по магистралата за Сан еди-какъв си.

— Дали Халил наистина?… — рече тя. — Искам да кажа, Рейгън е…

— Роналд Рейгън може да не си спомня инцидента, но те увервам, че това не се отнася за Асад Халил.

— Ясно… Разбирам… ами ако грешим?

— Ами ако сме прави?

Кейт не отговори.

— Виж, всичко съвпада, но даже да грешим, заключението изглежда логично.

— Има ли значение, ако не е вярно?

— Просто карай. Даже да грешим, нищо не е изгубено.

— Току-що изгубихме скапаната си служба.

— Можем да отворим мотел.

— Какво ли съм открила в теб, по дяволите?

— Карай.

Движехме се с прилична скорост, но естествено, Дъглас Лайното вече беше надул свирката и в дома на Рейгън вече имаше хора, така че ние не бяхме точно препускащата на помощ Седма кавалерия.

— Колко души от Секретната служба мислиш, че го пазят?

— Малко.

— Защо?

— Ами, доколкото си спомням от ограничените си контакти с лосанджелиския офис на Секретната служба, те смятаха, че рискът за семейство Рейгън намалява с всяка година. Освен това имаше бюджетни съображения. Всъщност само преди няколко години някакъв хахо проникнал в имението им и влязъл в къщата.

— Невероятно.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Чудодей
Чудодей

В романе в хронологической последовательности изложена непростая история жизни, история становления характера и идейно-политического мировоззрения главного героя Станислауса Бюднера, образ которого имеет выразительное автобиографическое звучание.В первом томе, события которого разворачиваются в период с 1909 по 1943 г., автор знакомит читателя с главным героем, сыном безземельного крестьянина Станислаусом Бюднером, которого земляки за его удивительный дар наблюдательности называли чудодеем. Биография Станислауса типична для обычного немца тех лет. В поисках смысла жизни он сменяет много профессий, принимает участие в войне, но социальные и политические лозунги фашистской Германии приводят его к разочарованию в ценностях, которые ему пытается навязать государство. В 1943 г. он дезертирует из фашистской армии и скрывается в одном из греческих монастырей.Во втором томе романа жизни героя прослеживается с 1946 по 1949 г., когда Станислаус старается найти свое место в мире тех социальных, экономических и политических изменений, которые переживала Германия в первые послевоенные годы. Постепенно герой склоняется к ценностям социалистической идеологии, сближается с рабочим классом, параллельно подвергает испытанию свои силы в литературе.В третьем томе, события которого охватывают первую половину 50-х годов, Станислаус обрисован как зрелый писатель, обогащенный непростым опытом жизни и признанный у себя на родине.Приведенный здесь перевод первого тома публиковался по частям в сборниках Е. Вильмонт из серии «Былое и дуры».

Екатерина Николаевна Вильмонт , Эрвин Штриттматтер

Проза / Классическая проза