Играта на лъва

Проклет да съм! Наистина бе Тед Наш. Защо ли изобщо не се изненадвах?

Той не си направи труда да стане и да ни посрещне, затова се приближихме и спряхме до марсиански червената скала.

Тед небрежно ни махна с ръка, като че ли се срещахме в службата.

— Радвам се, че успяхте.

Майната ти. Винаги ли си толкова невъзмутим? Отказах да играя тъпата му игра и не отговорих. Кейт обаче каза:

— Можеше да ни предупредиш, че си ти. Кофти номер, Тед.

Това, изглежда, го раздразни.

— Можехме да те убием — поясни тя. — Без да искаме.

Той явно беше репетирал този момент, обаче Кейт не четеше от неговия сценарий.

Така или иначе, милият Тед си бе намазал лицето със сажди и носеше черна кърпа на главата, черни панталони, черна риза, черни маратонки и тежка бронирана жилетка.

— Малко е рано за маскарада на Вси светии, не мислиш ли? — попитах го аз.

Той не отговори, само стисна пушката в скута си — М-14 с оптичен мерник за нощна стрелба, същата като оная, която Джин не ми позволи да взема.

— Добре, хайде да си поприказваме, Теди — продължих аз. — Какво става?

Пак мълчание. Сигурно малко го смущаваше обръщението. Той Се пресегна зад себе си и извади термос.

— Кафе?

Търпението ми се изчерпа.

— Тед, знам, че всички тия глупости са важни за теб, обаче аз съм нюйоркско ченге и не съм в настроение за тях. Дай да чуем аквото имаш да казваш и да се махаме оттук.

— Добре. Първо, поздравявам ви, че стигнахте дотук.

— Значи си знаел за всичко това, така ли?

Той кимна.

— Знаех нещо, но не всичко.

— Ясно. И между другото, имаш да ми даваш десетачка.

— Ще я включа в командировъчните ти. — Той ни погледна и ни информира: — Причинихте ни много неприятности.

— На кого сме причинили неприятности?!

Тед не отговори, а взе бинокъла си и се загледа към далечните дървета. После, без да го сваля, каза:

— Сигурен съм че Халил е някъде там. Съгласни ли сте?

— Естествено — отвърнах. — Можеш да станеш и да му помахаш.

— И ти си говорил с него.

— Да. Дадох му домашния ти адрес.

Тед се засмя и ме изненада с думите:

— Може да не повярваш, но ми харесваш.

— И ти ми харесваш, Тед. Наистина. Само ме огорчава това, че не споделяш с мен разни неща.

— Щом си знаел какво става — подкрепи ме Кейт, — защо не ни каза нищо? Бяха убити много хора, Тед.

Той остави бинокъла и я погледна.

— Добре, слушайте. Има един човек на име Борис, бивш агент от КГБ, който работи за либийското разузнаване. За щастие, той обича парите, затова работи и за нас. — Тед се замисли за миг. — Всъщност той ни харесва. А тях — не. Както и да е, преди няколко години Борис се свърза с нас и ни разказа за този младеж Асад Халил, чието семейство било убито по време на въздушния удар през осемдесет и шеста…

— Чакай, чакай — прекъснах го аз. — Значи от години сте знаели за Халил, така ли?

— Да. И внимателно наблюдавахме развитието му. Беше ясно, че Асад Халил е изключителен агент — смел, интелигентен, всеотдаен и мотивиран. И вие, естествено, знаете какво го мотивира.

Не отговорихме.

— Да продължавам ли? — попита Тед. — Може да не ви се слуша всичко.

— Напротив — уверих го аз. — И какво ще искаш в замяна?

— Нищо. Само думата ви, че ще го запазите в тайна.

— Опитай пак.

— Добре. Ако Халил бъде заловен, ще го поеме ФБР. Ние обаче го искаме за себе си. И вие двамата трябва да ми помогнете по такъв начин, включително като получите амнезия по време на официалните показания.

— Може да се изненадаш, но моето влияние във ФБР и правителството е малко ограничено — отвърнах аз.

— Ще се изненадаш, но ФБР и правителството прекалено твърдо спазват закона. Видя какво се случи с обвиняемите по делото за Световния търговски център. Искаха да ги съдят за убийство и незаконно притежаване на оръжие. Не за тероризъм. В Америка няма закон срещу тероризма. Затова във всеки съдебен процес държавата има нужда от надеждни свидетели.

— Тед, държавата има десетки свидетели срещу Асад Халил. И цели тонове веществени доказателства.

— Да. Но мисля, че бихме могли да сключим сделка в интерес на националната сигурност, в резултат на която Асад Халил да бъде освободен и върнат в Либия. И не искам да ни попречите вие с тъпия си морал.

— Не че се гордея с морала си — уверих го, — обаче наистина, Тед, Асад Халил уби много невинни хора.

— И какво от това? Какво можем да направим? Да го осъдим на доживотен затвор ли? Каква полза ще имат мъртвите? Няма ли да е по-добре, ако използваме Халил за нещо по-важно? Нещо, което наистина може да нанесе удар на международния тероризъм?

Знаех накъде клони всичко това, но не желаех да стигна там.

— Не те ли интересува защо искаме Асад Халил да бъде освободен и върнат в Либия? — попита Тед.

Опрях брадичка върху ръката си.

— Чакай да се сетя… за да убие Муамар Кадафи, защото е чукал майка му и е очистил баща му.

— Точно така. Не смяташ ли, че планът е великолепен?

— Виж, аз съм обикновено ченге. Но ми се струва, че пропускаш нещо. Например Асад Халил. Мисля, че първо трябва да го заловите.