Играта на лъва

Между другото, някои отдели на АСЧ също са на номер двеста и деветдесет, по-нова и по-хубава сграда от Федерал Плаза. Носи се слух, че разделянето на силите не е в резултат от недостига на място, а грижливо планирана стратегия в случай, че някой реши да изпита познанията си по химия върху федерално учреждение. Аз лично смятам, че става дума просто за административна грешка и бюрократично маневриране, но такива организации строго засекретяват обясненията за обикновената глупост.

Ако се чудите защо Тед, Кейт и Джон не разговаряха, трябва да ви кажа, че кабинетът се подслушваше. Когато двама или повече души бъдат оставени сами в чужд офис, имай едно наум, че си в ефир. Проба, едно, две, три. Аз обаче казах за протокола: — Хубав кабинет. Господин Кьоних наистина има вкус. Тед и Кейт не ми обърнаха внимание.

Погледнах си часовника. Наближаваше 19:00 и подозирах, че господин Кьоних не е особено щастлив от необходимостта да се върне в службата в събота вечер. Аз също не бях много въодушевен от тази идея, но антитероризмът си е денонощна работа. Както казвахме в отдел „Убийства“: „когато свърши работното време на убийците, започва нашето“.

Отидох до прозореца и погледнах на изток. Тази част от южен Манхатън е бъкана от съдилища, а още по на изток е Полис Плаза 1, бившето ми работно място. По-нататък е Бруклинският мост, по който бяхме дошли и който минава над самата Ист Ривър, разделяща Манхатън от Лонг Айланд.

Не можех да видя летище „Кенеди“, но различавах сиянието на светлините му и забелязах нещо като наниз от ярки звезди в небето над Атлантическия океан, като ново съзвездие, което всъщност бе кацащ самолет. Очевидно пак бяха отворили пистите.

В пристанището се намираше Елис Айланд, през който бяха минали милиони емигранти, включително моите ирландски предци. А в средата на залива на юг от него се извисяваше Статуята на свободата, високо вдигнала факела си, за да приветства света. Тя фигурираше в списъка с цели на почти всеки терорист, но все още си стоеше на мястото. Дотук добре.

Общо взето, вечерната гледка беше страхотна — градът, осветените мостове, реката, ясното априлско небе и големият полумесец на луната, който се издигаше на изток над Бруклин.

Обърнах се и погледнах на югозапад през големия прозорец на ъгловия офис. Над всичко доминираха двата небостъргача на Световния търговски център, устремили се на половин километър в небето, сто и десет етажа стъкло, бетон и стомана.

Намираха се на около осемстотин метра от Федерал Плаза, но бяха толкова грамадни, че изглеждаха оттатък улицата. Наричаха ги „Северен и Южен небостъргач“, но на 26 февруари 1993 година, петък, в 12:17:36 Южният за малко да стане известен като „Липсващият небостъргач“.

Бюрото на господин Кьоних бе разположено така, че всеки път щом погледне през прозореца, да вижда Световния търговски център и да си мисли какво са се опитвали да постигнат някои арабски господа, когато са оставили натъпкан с експлозив бус в подземния паркинг — а именно разрушаването на Южния небостъргач и смъртта на над петдесет хиляди души.

А ако Южният небостъргач се беше срутил върху Северния, щяха да загинат още четирийсет-петдесет хиляди.

Сградата обаче бе издържала и жертвите бяха шест, плюс над хиляда ранени. Терористичният акт, който можеше да доведе до най-мащабната кланица след Втората световна война, изигра ролята на предупредителна сирена. Америка се беше превърнала във фронтова линия.

Хрумна ми, че господин Кьоних е можел да пренареди мебелите си или да постави щори на прозорците, но фактът, че бе предпочел да гледа тези сгради всеки работен ден, бе много показателен. Не знам дали псуваше пропуските в охраната, довели до онази трагедия, или благодареше на Господ, че е пощадил сто хиляди души. Сигурно и двете. И тези небостъргачи, наред със Статуята на свободата, Уол Стрийт и всичко останало навярно всяка нощ го измъчваха насън.

По време на експлозията през 1993 — та крал Джак не беше ръководил АСЧ, ала сега командваше парада и може би нямаше да е зле в понеделник сутрин да обърне бюрото си към летище „Кенеди“. На върха наистина е самотно, но пък гледката обикновено е прекрасна. За Джак Кьоних обаче от това място нямаше прекрасни гледки.

В този момент обектът на мислите ми влезе в кабинета си и ме завари да зяпам Световния търговски център.

— Още ли са си на мястото, професоре? — попита ме той.

Явно добре помнеше нахалните си подчинени.

— Да, господине — отвърнах аз.

— Е, това е добра новина. — Кьоних ни даде знак да седнем. Наш и Кейт се настаниха на дивана, а аз на един от трите фотьойла.

Шефът остана прав. Беше висок петдесетинагодишен мъж с къса стоманеносива коса, стоманеносиви очи, стоманеносива съботна четина по брадичката, стоманена долна челюст и стоеше така, все едно има в гъза си стоманен прът, който се кани да напъха в нечий друг задник. Общо взето, нямаше много добродушен вид и бе в обяснимо мрачно настроение.

Господин Кьоних носеше небрежен спортен панталон, синя спортна риза и леки мокасини, но нищо в него не изглеждаше небрежно, спортно или леко.