Играта на лъва

— Почини си малко. — Хал остави молива си. — Разбрах, че сте подали молба за прехвърляне в отдела за ИРА — каза ми Кьоних.

Прокашлях се.

— Ами, да, но…

— Изпитвате ли лична омраза към Ирландската републиканска армия?

— Всъщност не, аз…

— Двамата с Джон вече обсъдихме този въпрос — прекъсна ме Кейт, — и той оттегли молбата си.

Това не бяха точните ми думи, но звучаха по-добре от моите расистко-сексистски забележки по адрес на мюсюлманите. Погледнах я и очите ни се срещнаха.

— Прегледах материалите по плъмайландския случай от миналата есен — информира ме Кьоних.

Не отговорих.

— Прочетох доклада по случая, подготвен от Тед Наш и Джордж Фостър, както и сведението, написано от детектив Бет Пенроуз от отдел „Убийства“ в съфъкския участък. — Той замълча, после прибави: — Има известни разминавания в мненията и фактите, представени в двата документа. Повечето са свързани с вашата роля в разследването.

— Аз не участвах официално в разследването.

— Въпреки това именно вие сте решили случая.

— Имах много свободно време. Навярно трябва да си намеря хоби.

Кьоних не се усмихна.

— Докладът на детектив Пенроуз сигурно е поразкрасен заради връзката помежду ви.

— По онова време между нас нямаше нищо.

— Но е имало, когато го е писала.

— Извинете ме, господин Кьоних, но вътрешният отдел на управлението вече ме разпита…

— О, значи имат хора, които разследват полицаите?

Разбрах, че се шегува, и се усмихнах с една-две секунди закъснение.

— Освен това — продължи той — докладът на Тед и Джордж може да е бил повлиян от факта, че сте ги изкарали от кожата им.

Хвърлих поглед към Наш, който, както обикновено, изглеждаше абсолютно невъзмутим, като че ли Кьоних говореше за друг Тед Наш.

Останах възхитен от способността ви да разкриете същността на изключително сложен случай, заблудил всички останали — каза крал Джак.

Беше съвсем обикновено разследване — скромно отвърнах аз с надеждата, че господин Кьоних ще възрази: „Не, момчето ми, ти си блестящ детектив“.

Но вместо това той рече:

— Тъкмо затова назначаваме детективи от НЙПУ. Те носят със себе си нещо различно.

— Например понички — предложих аз.

Господин Кьоних нито се засмя, нито се ядоса.

— Те носят със себе си здравомислие, умения за работа на терена и разбиране за мисленето на престъпника, малко по-различно от онова на агент от ФБР или ЦРУ. Съгласен ли сте?

— Категорично.

— Антитерористичната спецчаст твърдо вярва, че цялото е по-ценно от сбора от частите. Нали така?

— Да.

— Това е възможно единствено чрез взаимно уважение и сътрудничество.

— Тъкмо се канех да го кажа.

Той ме изгледа за миг.

— Искате ли да участвате в разследването?

— Да.

Кьоних се наведе към мен и се взря в очите ми.

— Не искам да виждам никакво перчене, не искам да чувам за никакво дърлене. Искам пълна лоялност от ваша страна, господин Кори, или, Бог да ми е на помощ, ще наредя да изсушат главата ви и да я поставят на бюрото ми. Съгласен ли сте?

Мили Боже! Говореше също като бившите ми шефове. В мен трябва да има нещо, което изважда на показ най-гадните страни на хората. Така или иначе, замислих се за поправките в трудовия ми договор. Можех ли да бъда лоялен играч от отбора? Не, но исках да участвам в разследването. Сетих се, че господин Кьоних не бе настоял да престана с язвителността си или да притъпя острието на шпагата на остроумието си, и приех това или като одобрение, или като пропуск от негова страна. Стиснах палци и отвърнах:

— Съгласен съм.

— Добре. — Ръкувахме се. — На борда си.

Понечих да кажа: „Няма да съжалявате, господине“, но си помислих, че навярно ще съжалява, затова просто отвърнах:

— Ще направя каквото мога.

Кьоних взе някаква папка от Робъртс и започна да я прелиства. Загледах се в него и реших, че не бива да го подценявам. Не бе получил този ъглов кабинет, защото е племенник на Чичо Сам. Беше стигнал дотук поради всички обичайни причини като упорита работа, безкрайни часове труд, интелигентност, образованост, вяра в мисията си, добри ръководни умения и навярно патриотизъм. Но много хора във ФБР притежават същите качества.

Джак Кьоних обаче се отличаваше от другите надарени хора с готовността си да поема отговорността за катастрофи, които е бил длъжен да предотврати. Случилото се този следобед бе достатъчно неприятно, ала някъде се криеше злодей — Асад Халил, — който искаше да вдигне във въздуха Манхатън, да отрови водоизточниците или да изтреби населението със смъртоносни микроорганизми. Джак Кьоних го знаеше, знаехме го всички. Но той беше готов да понесе бремето си и да поеме тежестта на удара, ако и когато се стигнеше дотам. Като днес.

Кьоних погледна към нас с Тед и Кейт, после кимна на Робъртс, който взе молива си. Интервюто за приемане на работа на Джон Кори и неговият период на приспособяване бяха свършили. Започваше Част втора от трагедията „Дж. Ф. Кенеди“.

Крал Джак се обърна към Кейт.

— Не мога да повярвам, че радиовръзката с боинга е прекъснала за цели два часа и никой от вас не го е знаел.