Играта на лъва

Малко преди 09:00 ни въведоха в приятна заседателна зала на третия етаж, където ни предложиха кафе и ни представиха на шестима мъже и две жени. Всички мъже се казваха Боб, Бил и Джим, а може и само така да ми се е счуло. Имената на жените бяха Джейн и Джийн. Всички бяха облечени в синьо.

Очакванията ми за дълъг, напрегнат ден не се оправдаха. Беше още по-ужасно. Не че някой се държеше враждебно или ни упрекваше, но имах чувството, че пак съм се озовал в началното училище и съм в кабинета на директора. Джони, мислиш ли, че следващия път, когато в Америка пристигне терорист, ще можеш да си спомниш на какво сме те учили?

Радвам се, че не си носех пистолета — щях да ги очистя до крак. Не останахме в заседателната зала през цялото време, а обикаляхме из цял куп офиси като пътуващ цирк и изпълнявахме едно и също представление пред различна публика.

Между другото, отвътре сградата е също толкова грозна, колкото и отвън. Стените са боядисани в слонова кост, вратите са сиви. Веднъж някой ми каза, че Дж. Едгар Хувър забранил по стените да висят снимки. И до днес всеки, който нарушавал заповедта, умирал от загадъчна смърт.

Както казах, сградата има странна форма и не е лесно да следиш къде точно се намираш. От време на време минавахме покрай стъклени стени на лаборатории или други работни помещения. Макар че бе неделя, имаше хора, приведени над микроскопи или компютърни терминали, други се мотаеха с колби в ръце. Много от прозорците тук са двустранни огледала и хората, които гледаш, не могат да те видят. А много от огледалата са едностранни прозорци и ония от другата страна могат да те наблюдават, докато си човъркаш зъбите.

Цялата сутрин мина в поредица от обяснения. Ние говорехме, другите кимаха и слушаха. През половината от времето не знаех с кого разговаряме. На няколко пъти реших, че сме сбъркали стаята, защото събеседниците ни изглеждаха изненадани или смутени, все едно че бяха дошли, за да свършат някаква работа, и четирима непознати от Ню Йорк бяха започнали да дрънкат за отровен газ и някакъв тип на име Лъва. Е, може и да преувеличавам, но след три часа повтаряне на едно и също вече всичко ми се струваше като в мъгла.

От време на време ни задаваха конкретен въпрос или ни питаха за мнението ни. Но нито веднъж не ни казаха какво знаят те. Обясниха ни, че това щяло да е следобед, при това само ако си изядем всички зеленчуци.

27

Входната врата се отвори и Асад Халил чу да разгооварят мъж и жена.

— Дойдохме си, Роза — извика жената.

Халил допи кафето си. Гардеробът се отвори и затвори. После гласовете започнаха да се приближат по коридора.

Той се изправи, застана отстрани на вратата и извади автоматичния колт на генерала.

Двамата влязоха в голямата кухня. Уейклиф се запъти към хладилника, а жена му към кафемашината на плота. Бяха с гръб към него и Халил прибра пистолета в джоба на сакото си и зачака да го забележат.

Жената извади две чаши от шкафа и ги напълни с кафе. Генералът продължаваше да гледа в хладилника.

— Къде е млякото? — попита той.

— Там е — отвърна госпожа Уейклиф.

Тя се обърна към масата, видя Халил, сепна се, извика и изпусна чашите на пода.

Генералът също се обърна, видя високия мъж, пое си дъх и попита.

— Кой сте вие?

— Куриер.

— Кой ви пусна тук?

— Прислужницата ви.

— Къде е тя?

— Отиде да купи мляко.

— Добре — изсумтя генерал Уейклиф, — разкарайте се оттук или ще повикам полиция.

— Как мина службата?

— Моля, вървете си — каза Гейл Уейклиф. — Ако си тръгнете, няма да викаме полиция.

Халил не й обърна внимание.

— И аз съм религиозен човек. Изучавал съм еврейския завет, както и християнското евангелие, и разбира се, Корана.

При последната дума генералът внезапно започна да разбира кой може да е този натрапник.

— Познавате ли Корана? — продължи Халил. — Не? Но сте чели еврейския завет. Тогава защо християните не четат Божието слово, разкрито на пророк Мохамед?

— Вижте… не зная кой сте…

— Знаете, разбира се.

— Добре… Зная кой сте…

— Да, аз съм най-страшният ви кошмар. А вие някога бяхте моят най-ужасен кошмар.

— За какво говорите?…

— Вие сте генерал Терънс Уейклиф и струва ми се, работите в Пентагона. Нали така?

— Това не е ваша работа. Вървете си, казвам ви. Веднага. Халил не отговори. Просто продължи да гледа генерала, който стоеше пред него в синята си униформа.

— Виждам, че имате много отличия, генерале — рече накрая той.

— Повикай полиция, Гейл — обърна се Уейклиф към жена си. Тя остана неподвижна за миг, после тръгна към телефона на стената.

— Не пипайте телефона — каза Халил. Тя погледна мъжа си, който повтори:

— Повикай полиция. — Генералът пристъпи към натрапника. Асад извади автоматичния пистолет от джоба си.

Гейл Уейклиф ахна.

Терънс Уейклиф изненадано възкликна и се закова на място.

— Това е вашето оръжие, генерале — каза Халил и го повдигна, сякаш го разглеждаше. — Много е красиво. Никелов или сребърен обков, ръкохватка от слонова кост, на която е написано името ви.

Уейклиф не отговори.

Халил отново вдигна очи към него.