Играта на лъва

Той кимна. Значи поддържаха връзка. Това можеше да е проблем, особено когато започнеха да умират един по един. Но Асад го очакваше. Ако действаше достатъчно бързо, щеше да ги убие още преди да са осъзнали, че са обречени.

После прелисти телефонния бележник на генерала и откри имената на другите мъже от снимката. С удоволствие забеляза, че срещу името на полковник Хамбрехт пише ПОЧИНАЛ. Адресът на Чип Уигинс беше задраскан и до името му имаше червен въпросителен знак.

Помисли си дали да не вземе бележника, но полицията можеше да забележи изчезването му и това щеше да постави под съмнение мотива за убийството.

Той го върна до телефона и го избърса с носната си кърпичка. След това провери в чекмеджетата. В средното откри 45 — калибров автоматичен пистолет със сребърен обков. Беше зареден. Халил вкара патрон в цевта, свали предпазителя и го пъхна на кръста си. Приближи се до вратата, после спря, върна се, внимателно събра парчетата от модела на самолета и ги хвърли в кошчето.

Слезе на третия етаж и претърси всички спални, като взе пари, бижута, часовници, дори няколко от военните отличия на генерала. Прибра всичко в една калъфка от възглавница, върна се в кухнята на първия етаж, извади от хладилника кутия портокалов сок и седна на масата.

Часовникът на стената показваше 08:55. Уейклиф и жена му щяха да се приберат до девет и половина, ако наистина бяха хора на навика и точността. До десет без петнайсет и двамата щяха да са мъртви.

26

Пресякохме Потомак по някакъв мост и влязохме в града. В осем и половина в неделя нямаше много движение. Видяхме неколцина велосипедисти, както и туристи на пролетна ваканция. Хлапетата изглеждаха като замаяни, измъкнати от леглата в този час.

Пред нас се извиси Капитолият и се зачудих дали всички конгресмени вече са информирани за случая. Когато започнат да валят яйна, изпълнителната власт обича първо да си опече работата и после да иска благословията на Конгреса. За Либия вече спокойно можеха да пътуват бойни самолети. Но това не беше мой проблем.

Излязохме на Пенсилвания Авеню, където се намира сградата „Дж. Едгар Хувър“, недалеч от компанията майка, министерството на правосъдието. Спряхме пред уникално грозната панелна постройка, чиито размери и форма не се поддават на описание.

Всъщност веднъж бях идвал тук на семинар и ме бяха развели из нея. Ако откажеш да я обиколиш цялата и особено скъпоценния им музей, не ти дават обяд.

Така или иначе, предната част на сградата е седеметажна в съответствие с ограниченията за високо строителство на Пенсилвания Авеню, но задната е единайсететажна. По-висока е от централата на някогашния КГБ в Москва и навярно е най-голямата сграда на пра-воохранителна институция в света. Тук работят около осем хиляди души, предимно поддържащ персонал и лабораторни специалисти. Действащите агенти са около хиляда и не им завиждам повече, отколкото завиждах на ченгетата от Полис Плаза 1. Удоволствието от работата е право пропорционално на разстоянието, на което се намираш от голямото началство.

Влязохме в малко фоайе, което водеше към вътрешен двор. Докато чакахме домакина си, надникнах в двора, в който имаше фонтан и пейки. Бронзовият надпис на стената над пейките гласеше: „Най-ефикасното оръжие срещу престъпността е сътрудничеството… усилията на всички правоохранителни институции с подкрепата и разбирането на американския народ. Дж. Едгар Хувър.“ Страхотен цитат. По-точен от неофициалното мото на ФБР, а именно: „Ние сме безгрешни“.

Ето че пак се отнасям. Опитвал съм се да променя отношението и, но въпросът опира до мъжкото его. В органите на реда има прекалено много мъжкари.

Така или иначе, на едната стена висяха обичайните снимки — на президента, министъра на правосъдието, директора на ФБР и така нататък. Изглеждаха добродушни и бяха подредени по старшинство така че никой да не ги обърка с най-търсените престъпници в Америка.

Всъщност имаше и друг вход за посетители, откъдето започваше обиколката и където бяха закачени снимките на въпросните престъпници. Колкото и да е невероятно, трима бегълци бяха арестувани след като били разпознати от туристи. Не се съмнявах, че фотографията на Асад Халил вече е на първо място сред тях. Може би някой посетител щеше да каже: „Хей, този тип нае стая при мен“. А може би не.

Но да се върнем на мрачното настояще. Днес не бе нормален работен ден, разбира се, и сградата изглеждаше почти пуста, но не се съмнявах, че момчетата от антитерористичния отдел са тук. Надявах се да не ни обвинят, че сме им прецакали неделята.

Джак, Кейт и Тед декларираха оръжията и аз трябваше да призная, че не нося пистолет. За сметка на това информирах служителя от охраната, че ръцете ми са регистрирани като смъртоносни оръжия. Той погледна Джак, който се опита да се престори, че не съм с него.