Играта на лъва

Предположих обаче, че предния ден се беше случило. Някои хора имат дълга памет. Веднъж моят партньор Дом Фанели ми разказа един виц — когато се разболеели от Алцхаймер, италианците забравяли всичко друго освен кого трябва да убият.

Това несъмнено се отнасяше и за арабите. Но когато го погледнеш под този ъгъл, не изглежда странно.

ЧЕТВЪРТА КНИГА Америка, в наше време

И ние сме посели между християните враждебност и омраза до Деня на Възкресението…

О, вие, които вярвате!

Не си взимайте за приятели евреите и християните.

Коран, V сура

24

15 април смърдеше и 16 — и нямаше да е по-хубав.

— Добро утро, господин Кори — поздрави ме Алфред, моят портиер, който ми беше повикал такси.

— Добро утро, Алфред.

— Прогнозата за времето е добра. За „Ла Гуардия“, нали? — Той отвори задната врата и каза на шофьора: — „Ла Гуардия“.

Качих се в таксито и потеглихме.

— Имаш ли вестник? — попитах шофьора.

Той взе вестника от предната седалка и ми го подаде. Оказа се руски или гръцки. Засмях се. Денят започваше зле.

— Закъснявам — казах му. — Настъпи газта. Capisce? До дупка.

Шофьорът не прояви признаци, че има намерение да наруши закона, затова извадих служебната си карта и му я наврях в лицето.

— Размърдай се.

Таксито увеличи скоростта. Ако си носех патлака, щях да му напъхам дулото в ухото. Между другото, сутрин никога не съм в настроение.

В този час в неделя сутрин нямаше много движение и успяхме да наваксаме по Ф. Д. Рузвелт Драйв.

Терминалът на „Ю Ес Еъруейс“ — казах, когато стигнахме на летището. Той спря пред терминала, платих му и му върнах вестника с думите: — Ето ти бакшиша.

Слязох и си погледнах часовника. До полета оставаха десетина минути, но за сметка на това не носех багаж и пистолет, които да декларирам.

Пред терминала забелязах две униформени ченгета от Транспорта полиция, които гледаха всички така, все едно са пристигнали с кола, натъпкана с експлозиви. Явно бяха предупредени. Надявах се, че всички имат снимката на Асад Халил.

Служителят на билетното гише ме попита дали имам билет или резервация. Всъщност имах много резервации за този полет, но това не бе мястото за майтапи.

— Кори, Джон.

Той ме откри в компютъра и ми издаде билет. Поиска документ за самоличност и аз му дадох шофьорската си книжка вместо служебната си карта, която винаги повдига въпроса за оръжие. Една от причините, поради които тази сутрин бях решил да не си взема пистолета, беше, че закъснявах и нямах време да попълвам съответните документи. Освен това пътувах с въоръжени хора, които щяха да ме пазят. Поне така ми се струваше. От друга страна, винаги, когато смяташ, че нямаш нужда от оръжие, се оказва тъкмо обратното. Но аз имах друга, по-важна причина. По-късно ще ви я обясня.

Както и да е, той ми даде билета и ми пожела приятен полет.

Ако имах повече време, щях да му отговоря: „Нека аллах ни даде попътен вятър“.

Опашката вървеше бавно заради едно ченге от Транспортна полиция с детектор за метал. Минах през проверката и пиринчените ми ташаци не задействаха алармата.

Докато бързах към портала, размишлявах за тази усилена бдителност. От една страна, през следващия месец много ченгета щяха да получат тлъста добавка за извънреден труд. Кметът щеше да се побърка и щеше да се опита да изръси Вашингтон за федерални мангизи, като се оправдае, че вината е тяхна.

От друга страна, тези вътрешни операции на терминала рядко водят до задържането на онзи, който ти трябва, но така или иначе са задължителни. Това затруднява придвижването на бегълците из страната. Но ако имаше поне грам здрав разум, Асад Халил щеше да постъпи като повечето престъпници — да се скрие някъде, докато бурята отмине, или да си намери чиста кола и да изчезне по пътищата. Или, разбира се, можеше още вчера да е хванал въздушния керван за Пустинландия.

Дадох билета си на портала, минах по ръкава и се качих на самолета за Кукуландия.

— За малко да не успеете — каза стюардесата.

— Днес е щастливият ми ден.

— Приятен полет. Настанете се където желаете.

— Може ли да седна на мястото на оня тип ей там?

— На някое от свободните места, господине. Седнете, моля.

Видях, че самолетът е полупразен, и си харесах място надалеч от Кейт Мейфилд и Тед Наш, които седяха един до друг, и Джак Кьоних, който беше от отсрещната страна на пътеката. Докато минавах покрай тях обаче, все пак измърморих едно „Добрутро“. Завиждах на Джордж Фостър, че не му се налага да пътува с нас.

Не се бях сетил да си взема безплатно списание на портала, а някой бе събрал вестниците от джобовете пред мен, затова до излитането се зачетох в евакуационния план.

Някъде по средата на полета, докато дремех, Кьоних се запъти към тоалетната и хвърли в скута ми първите страници на „Сънди Таймс“.

Проясних си главата и прочетох водещото заглавие: Над сто жертви в самолет на „Дж. Ф. Кенеди“. Тъкмо нещо, което да те разсъни в неделя сутрин.