Играта на лъва

В 21:20 пресече границата на Делауеър. След петнайсет минути шосе 95 се вля в магистрала „Джон. Ф. Кенеди“, за която се плащаше пътна такса, затова той отби по шосе 40, водещо към Балтимор. Половин час по-късно навлезе в щата Мериланд.

След по-малко от трийсет минути излезе на междущатската магистрала и заобиколи Балтимор, после се върна на шосе 95 и продължи на юг.

Нямаше представа защо някои пътища и мостове са безплатни, а други — не. В Триполи също не знаеха. Но инструкциите му бяха ясни — да избягва будките за пътна такса.

„По някое време ще разпространят снимката ти на всички места, на които трябва да плащаш“ — бе го предупредил Борис.

Халил видя голяма зелено-бяла табела с разстоянията до различни градове. До Вашингтон оставаха петдесет и пет километра. Той се усмихна. Наближаваше целта си.

Скоро щеше да настъпи полунощ, но по шосето, което свързваше двата големи града, все още имаше движение. Всъщност дори след мръкване по пътищата се движеха удивително много автомобили. Нищо чудно, че американците се нуждаеха от такива количества петрол. Веднъж бе чел, че дневно горели повече бензин, отколкото Либия за цяла година. Нямаше да мине много време и щяха да пресушат всички земни богатства. Тогава можеха да ходят пеш или да яздят камили. Той се засмя.

В 00:30 стигна до пътя, наречен „Столична околовръстна магистрала“, и пое на юг по него. Погледна километража и видя, че за шест часа е изминал почти четиристотин и осемдесет километра.

Близо до военновъздушната база „Андрюс“ отби и продължи по път, който пресичаше райони с търговски комплекси и големи магазини. Сателитният му навигатор му даде някои имена, но Халил нямаше намерение да отседне в известен хотел. Той намали скоростта, извади пластмасовата бутилка с урина и я хвърли през прозореца.

Мина покрай няколко мотела, после забеляза сграда, която изглеждаше достатъчно грозна. Светлинният надпис показваше, че има свободни места.

Асад спря на почти пустия паркинг. Свали вратовръзката си, Сложи си очилата, слезе и заключи вратата. Протегна се, после влезе в офиса на мотела.

Младежът, който седеше на рецепцията и гледаше телевизия, се изправи.

— Да?

— Трябва ми стая за два дни.

— Осемдесет долара плюс ДДС.

Халил остави на плота две петдесет доларови банкноти. Момчето беше свикнало с гости, които плащат в брой.

— Ще трябва да депозирате сто долара за гаранция. Когато си тръгвате, ще ви ги върнем.

Асад му даде още две петдесетачки.

Служителят му протегна регистрационната карта и Халил я попълни, като вписа името Рамон Васкес. Както му бяха казали, отбеляза истинската марка и модел на колата, защото по-късно, когато отидеше в стаята си, можеха да я проверят.

Младежът му даде ключ с пластмасово номерче и квитанция за стоте долара.

— Петнайсета стая — каза той. — Когато излезете, веднага завийте надясно. Към края. Можете да останете до единайсет часа сутринта.

— Благодаря.

Халил излезе, качи се в колата и потегли към номер петнайсет.

Взе сака си, заключи вратата, влезе в стаята и натисна електрическия ключ. После заключи и сложи резето. Мебелите бяха съвсем прости, но имаше телевизор.

Съблече се и влезе в банята, като взе сака, бронираната жилетка и двата глока.

Облекчи се, после извади тоалетните си принадлежности. Отлепи мустаците, изми си зъбите и се избръсна. Бързо взе душ, като остави пистолетите на мивката.

Изсуши се и се върна в стаята. Облече си чисто бельо и чорапи, сложи си нова вратовръзка. Не забрави и бронираната жилетка. Извади от сака тубичката с лепило, застана пред огледалото и отново залепи мустаците си.

После взе дистанционното управление на телевизора, седна на леглото и запревключва каналите, докато не откри новинарска станция. Предаваха запис на новините от по-рано, но това можеше да се окаже полезно.

След петнайсет минути водещият каза:

— Още за трагедията на летище „Кенеди“.

Показаха кадри от аерогарата. Халил позна заградената зона в далечината. Над стоманената стена се издигаше опашката и горната част от корпуса на боинга.

— Представители на летището и компанията потвърдиха — съобщи водещият, — че в резултат на токсични изпарения, очевидно от незаконен товар, на борда на полет сто седемдесет и пет на „Трансконтинентал“ са загинали най-малко двеста души.

Той продължи да говори, но от репортажа нямаше какво да се научи.

После показаха терминала на Международни пристигащи, където плачеха приятелите и роднините на жертвите. Имаше много репортери с микрофони и всички се опитваха да вземат интервюта от близките. Това му се стори странно. Ако смятаха, че е инцидент, какво можеха да им кажат те? Какво биха могли да знаят? Нищо. Ако американците признаваха, че се касае за терористичен акт, трябваше да показват тези истерични хора с пропагандна цел. Ала доколкото виждаше, репортерите се интересуваха само за приятелите и роднините им на борда. Мнозина от интервюираните все още се надяваха любимите им да са живи. Асад можеше да ги увери, че не са.

Глупостта на тези хора го смая, особено на репортерите.