Играта на лъва

Искаше да види дали някой ще спомене за пожарникаря, когото бе убил, но за него изобщо не стана дума. Нито пък за клуб „Конквистадор“, както и се очакваше.

Не показаха и неговата снимка. Продължиха да предават от студиото.

— Има предположения, че самолетът се е приземил на автопилот — каза водещият. — С нас е бившият пилот на Боинг 747 от „Американ Еърлайнс“ капитан Фред Име. Добре дошъл, Фред.

Капитан Име кимна.

— Капитане, възможно ли е самолетът да е кацнал сам?

— Да, възможно е — отвърна пилотът. — Всъщност това е нещо съвсем нормално. Почти всеки самолет е в състояние да лети по предварително програмиран маршрут, но най-новото поколение въздушни лайнери могат автоматично да контролират колесниците, задкрилките и спирачките. Случва се ежедневно. Компютрите обаче не могат да обърнат реактивната струя, така че кацането на автопилот изисква по-дълга писта от обикновено. На летище „Кенеди“ обаче това не е проблем.

Той продължи да обяснява. Халил го слушаше, макар че тези неща не го интересуваха. Интересуваше го защо по телевизията не интервюират федерални агенти, защо не споменават за него и не показват снимката му. Властите явно бяха решили да запазят случая в тайна. Засега. Когато го разкриеха, Халил почти щеше да е изпълнил задачата си. Първото денонощие беше най-важно. После вероятността да го заловят намаляваше с всеки изминал ден.

Репортажът за жертвите на борда на боинга свърши. Той изчака да види дали няма да съобщят за убийството на Джамал Джабар, но нямаше нищо.

Накрая изключи телевизора. На идване към стая 15 бе погледнал компаса на таблото, за да определи накъде е изток.

Стана от леглото, просна се по очи с лице към Мека и каза вечерната си молитва.

После си легна облечен и заспа.

23

Тримата с Кейт Мейфилд и Тед Наш излязохме от Федерал Плаза 26 и застанахме на Бродуей.

Наоколо нямаше много хора и започваше да захладнява.

Мълчахме, което не означаваше, че няма какво да си кажем. Струва ми се, съзнавахме, че за пръв път сме съвсем сами, ние тримата, които жестоко се бяхме прецакали, въпреки любезните прощални думи на Кьоних, и не искахме да говорим за това.

Наблизо никога няма такси, когато ти трябва, и ние зъзнехме на студа.

— Искате ли да пийнем по нещо, момчета? — попита накрая Кейт.

— Не, благодаря — отвърна Наш. — Сигурно половината нощ ще трябва да докладвам по телефона в Лангли.

Тя погледна към мен.

— Джон?

Имах нужда от алкохол, но исках да остана сам.

— Не, благодаря. Отивам да поспя. — Не виждах таксита, затова казах: — Ще взема метрото. Някой да иска да го упътя?

Наш, който навярно дори не знаеше, че в Ню Йорк има метро отвърна:

— Ще почакам такси.

— Аз ще се кача с него — рече Кейт.

— Добре. Ще се видим утре сутрин на „Ла Гуардия“.

Запътих се към ъгъла и погледнах нагоре към небостъргачите на Световния търговски център преди да завия на изток по Дуейн Стрийт.

Пред мен се издигаше четиринайсететажната сграда на Полис Плаза 1. Обзе ме носталгия, последвана от спомени — Полицейската академия, начинаещо ченге, улично ченге, цивилно ченге, после златната детективска значка. Преди да напусна службата бях издържал изпита за сержант и щяха да ме повишат. Но ми попречиха обстоятелства, неподвластни на моята воля. Второ действие беше преподаването ми в „Джон Джей“. Работата ми в АСЧ бе третото и последно действие от една понякога блестяща, друг път не толкова блестяща кариера.

Завих на север по Сентър Стрийт и продължих край съдебните сгради, пресякох китайския квартал и подминах входа на метрото.

Докато стояхме на тротоара, тримата с Наш и Кейт навярно си бяхме мислили, че Асад Халил ще се опита да ни убие. Всъщност, с малки изключения, никой, нито мафията, нито терористичните групи, нито дори наркобосовете не преследваха федерални агенти в Америка. Но с ислямските екстремисти положението бе по-различно. Имаше случаи, като този с убийството на паркинга пред ЦРУ, които ни караха да се страхуваме за бъдещето си. И това бъдеще беше настъпило днес с полет 175 на „Трансконтинентал“.

Вече бях в италианския квартал и краката ми ме понесоха към „При Джулио“ на Мот Стрийт. Влязох в ресторанта и отидох на бара.

В тази съботна вечер имаше много посетители, най-вече компании от по шестима и повече — манхатънски фукльовци, хора от предградията, няколко италиански семейства и туристи от места, където хората обичат русите коси. Не забелязах мафиоти — те обикновено избягваха италианския квартал през уикендите, когато хората идваха да ги видят.

Спомнях си обаче, че в една петъчна вечер преди десетина години тук се опитаха да очистят истински мафиотски дон. Всъщност това се случи на тротоара, само че той влетя в ресторанта през стъклената витрина, улучен в гърдите от наемен убиец на друг мафиотски бос. Не умря, защото носеше бронирана жилетка, но по-късно го уби някаква омъжена жена, която чукаше.

Така или иначе, не познавах нито бармана, нито някой от хората на бара или на масите. През седмицата можех да се натъкна на някои от старите си приятели, но не и тази вечер, което ме зарадва.