Искал да стане с първите лъчи на утрото, но когато след дълъг сън се събудил, слънцето било високо в небето и йогата — вече потънал в своето съзерцание, а Даса не искал да тръгне, без да се сбогува, пък имал и една молба към него. Така той чакал час след час, докато мъжът станал, пораздвижил крайниците си и почнал да ходи нагоре-надолу. Тогава Даса се изправил на пътя му, поклонил се ниско и не се отдръпнал, докато йогата не му отправил въпросителен поглед.
— Учителю — казал той смирено, — аз ще продължа своя път, няма повече да нарушавам покоя ти. Но само сега ми позволи, достопочтени, една молба. Когато ти разказах за своя живот, ти се смя и извика „Майя“. Умолявам те, разкрий ми нещо повече за Майя.
Йогата се обърнал към колибата, с поглед заповядал на Даса да го последва. Старият взел купата с водата, протегнал я на Даса и му заповядал да си измие ръцете. Даса го послушал. Сетне старият плиснал остатъка от водата върху папратите, подал на младия празния съд и му заповядал да донесе прясна вода. Даса го послушал и затичал, а в сърцето му трепнало чувството за раздяла, тъй като за последен път вървял по малката пътечка към извора, за последен път носел леката купа с изтърканите ръбове и се навеждал над малкото водно огледало, в което се отразявали храстите, короните на дърветата и разсеяната като светли точки приятна небесна синева, при последното си навеждане той видял и отражението на собственото си лице в кафеникавия здрач. Даса потопил купата във водата, бавно и замислено, изпитвал несигурност и все не можел да си обясни защо се чувства така странно и защо, след като е решил да тръгне на път, го заболяло, че старецът не го поканил да остане още, да остане може би завинаги.
Приклекнал край извора, пил глътка вода, внимателно се изправил със съда, за да не разлее ни капка, и тъкмо искал да пристъпи по краткия обратен път, ухото му докоснал един тон, който го очаровал и ужасил, глас, който чувал в някои от сънищата си и за който мислил с най-горък копнеж в часовете на будуване. Гласът звучал приятно, сладко, детински и влюбено го мамел през здрачината на гората, така че сърцето му потръпнало от страх и радост. Това бил гласът на Правати, на неговата жена.
— Даса — зовяла тя.
Невярващ, той се огледал наоколо със съда в ръцете и що да види, между стволовете на дърветата се появила тя, тънка и гъвкава, дългокрака, Правати, милата, незабравимата, невярната. Той изпуснал купата и се затекъл към нея. Усмихната и някак засрамена, тя стояла пред него и го гледала с големите си очи на кошута и едва сега отблизо той видял, че тя носи сандали от червена кожа и много красиви богати дрехи, златна гривна на ръката и блестящи цветни скъпоценни камъни в черната коса. Сепнат, отстъпил назад. Още ли била любовница на княза? Не убил ли сам този Нала? Още ли се разхожда с неговите подаръци? Как можела, нагиздена с чуждите гривни и камъни, да застане пред него и да го вика по име?
Ала тя била по-хубава, отколкото някога, и преди да можел да й поиска обяснения, трябвало да я прегърне, да скрие чело в косите й, да повдигне лицето й и да я целуне по устата, същевременно усетил, че всичко се върнало, отново било негово това, което някога притежавал: щастието, любовта, насладата, радостта от живота, страстта. С всички свои мисли той вече бил далеч от тази гора и от стария отшелник, вече изчезнали и били забравени гората, отшелничеството, съзерцанието, йогата. Не мислел повече и за съда за вода на стария, който трябвало да занесе. Той останал край извора, когато Даса се запътил към края на гората с Правати. И много бързо тя почнала да му разказва как дошла дотук и как се случило всичко.