Играта на стъклени перли

Криейки се, той живеел в непрестанно странстване, като всъщност не толкова бягал от хората, а по-скоро ги избягвал. И един ден неговото странстване го отвело в хълмиста местност, обрасла с буйни треви, която му се виждала красива и сякаш го поздравявала, сякаш трябвало да я е познавал. Скоро стигнал в долина с ливади, с кротко полюшнати треви, а после видял група иви, които познал и които му напомнили за веселото и невинно време, когато още нищо не знаел за любов и ревност, за омраза и отмъщение. Това била местността на ливадите, в които някога пазил мардата с другарите си, като че ли най-веселото време от младостта му, сега го гледало от далечна глъбина и невъзвратимост. Сладостна тъга в сърцето му отвръщала на гласовете, които го поздравявали тук, на подухващия вятър в сребристите разлюлени върби, на веселата пъргава маршова песен на малкия поток, на песента на птиците и дълбокото, златно бръмчене на земните пчели. Тук ухаело и ехтяло като в убежище и роден дом. Привикнал на скитническия пастирски живот, той никога не бил чувствал една местност така родна и близка.

Воден и придружаван от тези гласове в душата си, с чувства, сродни с чувствата на завърналия се в родния дом, той крачел през приветливата местност за първи път след страшни месеци вече не като чужденец, не като преследван, беглец и обречен на смърт, а с волно сърце, без да мисли за нещо, без да жадува за нещо, отдаден напълно на тихото и ведро настояще и близост, приемащ с благодарност и малко учуден от себе си своето ново необичайно душевно състояние, за пръв път очарован от тази откровеност без желание, от тази веселост без напрежение, от това внимателно, благодарно съзерцателно наслаждение. Нещо го привличало през зелените ливади към гората под дърветата, където осеяният с малки слънчеви петна здрач усилвал чувството за завръщане и родина и го водел по пътеки, които краката му като че ли намирали сами, докато не попаднал в един гъсталак от папрати, в една малка гора сред голямата гора и до малка колиба, а пред колибата на земята седял неподвижният йога, когото някога той следял и комуто носел мляко.

Даса се спрял като събуден от сън. Тук всичко било такова, каквото и някога, тук времето не течало, нищо не било убито и нищо не било изстрадано; тук, така му се струвало, времето спряло, животът — здрав като кристал, застинал и увековечен. Наблюдавал стария и в сърцето му се върнали удивлението, любовта и копнежът, които изпитал някога, когато го съзрял за пръв път. Оглеждал колибата и си мислел, че трябвало преди настъпването на близкия дъждовен период малко да я пооправи. После се осмелил на няколко внимателни стъпки, влязъл в колибата и огледал какво има вътре; нямало нищо, почти нищо: ложе от шума, купа от кратуна с малко вода и празна ликова торба. Взел торбата и отишъл в гората да потърси храна, донесъл плодове и сладка дървесна сърцевина, после взел купата и я напълнил с прясна вода. Така било свършено всичко, каквото тук можело да се свърши. Толкова малко било потребно някому, за да живее! Даса се скупчил на земята и потънал в мечти. Бил доволен от този мълчалив покой и унес в мечти сред гората, доволен от себе си и от гласа в душата си, който го довел тука, където нявга, още младеж, доловил нещо като мир, щастие и родина.