Играта на стъклени перли

— Достопочтени — казал той, — прощавай, че се втурнах в твоя покой. Аз търся мир, търся спокойствие, искам да живея и да бъда като тебе. Виж, още съм млад, но трябваше да изпитам много страдания, съдбата жестоко си игра с мен, бях роден за княз и отритнат при пастирите, бях пастир, израснах с невинно сърце, радостен и силен като младо биче. После очите ми се отвориха за жените и когато видях най-красивата, поставих живота си в служба на нея, щях да умра, ако не бях я получил. Оставих другарите си, пастирите, поисках Правати, дадоха ми я, станах зет и служех. Трябваше да работя упорито, но Правати беше моя, обичаше ме или поне вярвах, че ме обича, всяка вечер се връщах в нейните прегръдки, притисках се до сърцето й. И видиш ли, тъкмо тогава в този край дойде раджата, същият, заради когото някога като дете бях прогонен, дойде и ми отне Правати, трябваше да я видя в неговите ръце. Това беше най-голямата болка, която изпитах, тя преобрази съвсем и мене, и живота ми. Улучих раджата, аз убих и поведох живот на престъпник и преследван, всичко ме гонеше, нямаше ни час, в който да бях сигурен за живота си, докато попаднах тук. Аз съм глупав човек, достопочтени, убиец съм, може би ще ме хванат и разкъсат на четири. Не мога повече да понасям този ужасен живот, искам да се избавя от него.

Йогата слушал този изблик спокойно, със затворени очи, сега ги отворил, спрял погледа си в лицето на Даса, един светъл, пронизителен, почти непоносимо твърд, съсредоточен и бистър поглед, и докато наблюдавал лицето на Даса и премислял неговия задъхан разказ, устата му бавно се изкривила в усмивка, в един смях и поклащайки глава в беззвучен смях, той казал:

— Майя! Майя!

Съвсем объркан и засрамен, Даса се спрял; преди да хапне, другият малко се поразходил бавно по тясната пътечка между папратите, крачел отмерено и сигурно нагоре-надолу, след неколкостотин крачки се върнал, влязъл в колибата си и лицето му отново било както винаги обърнато на другаде, не към видимия свят. Що за смях бил този, с който това през цялото време неизменно, неподвижно лице отвърнало на бедния Даса! Той дълго размишлявал. Доброжелателен или ироничен бил този ужасен смях над неговото отчаяно признание и молба, утешителен или осъждащ, божествен или демонски? Бил ли той само циничният кикот на старостта, която вече не е в състояние нищо да приеме сериозно, или забавлението на мъдреца над чуждата глупост? Бил ли някакво отклонение, сбогуване, отпращане? Или той навярно би искал да бъде съвет, покана към Даса да му подражава и сам да се смее с него? Не можел да отгатне. И до късно през нощта той размишлявал за този смях, в който, изглежда, се превърнал неговият живот, неговото щастие и беда, за този старец, мислите му сграбчвали неговия смях като твърд корен, който все пак имал някакъв вкус и мирис. Даса се блъскал, размишлявал и мъчел също и с думата, която старият извикал толкова ясно, толкова весело и необяснимо доволен, придружил със смях: „Майя! Майя!“ Какво било приблизителното й значение, той разбирал наполовина и наполовина предусещал, а също и в начина, по който смеещият се и извикал, явно позволявал да се разгадае малко от смисъла й. Майя — това бил животът на Даса, младостта на Даса, неговото сладко щастие и горчива беда, Майя била красивата Правати, Майя била любовта и нейната наслада, Майя бил целият живот. Животът на Даса и на цялото човечество, всичко в очите на този йога било Майя, може би детинщина, зрелище, театър, химера, едно нищо в пъстра кожа, сапунен мехур, явление, над което може да се смееш с известна възхита и едновременно да го презираш, но в никакъв случай да го вземеш сериозно.

Но дали с този смях и с думата „Майя“ за стария йога животът на Даса бил уреден и отминат с презрение, за самия Даса не било така и доколкото желаел да бъде смеещ се йога и в своя собствен живот да не познае нищо освен Майя, то пак от тези неспокойни дни и нощи в него отново било будно и живо всичко, което след умората от дните на бягството за известно време тук, в убежището на йогата, изглеждало почти забравено. Необикновено малка му се виждала надеждата, че някога той действително ще изучи изкуството на йогата или поне, че ще може да постъпва като стария. Но тогава имало ли някакъв смисъл още да живее в тази гора? Това било едно прибежище, тук той насъбрал сили, отдъхнал малко, посъвзел се, което също не било без стойност, то било дори много. А може би междувременно там, в страната, са се отказали от преследването на княжеския убиец и той без голяма опасност би могъл да продължи да странства. Решил да направи така, мислел да тръгне на другия ден, светът бил голям, той не можел да остане завинаги тук, в това скривалище. Решението му донесло известно успокоение.