Играта на стъклени перли

Един от съучениците на Кнехт, който по-късно се издига до архивар на играта на стъклени перли, разказва, че Йозеф бил изобщо тихо и ведро момче, понякога по време на музициране имал странно задълбочен и блажен израз, буен и страстен го виждали само рядко, особено при ритмична игра на топка, която много обичал. Няколко пъти обаче това приветливо и здраво момче бивало потиснато и будело присмех, а също и загриженост, главно при немногобройните случки на изключване на ученици, както често се налагало в ниските степени на обучение на елита. Когато се случило за пръв път един съученик да отсъства от учебните часове и игрите и на другия ден да не се появи и се заговорило, че той не е болен, а отчислен, заминал и вече няма да се върне, тогава Кнехт не само бил натъжен, но дни наред сякаш изгубил и ума, и дума. По-късно, години по-късно, той сам обяснява така: „Когато някой ученик биваше връщан от Ешхолц и ни напускаше, аз всякога преживявах това като смъртен случай. Ако ме попитаха за причината на моята тъга, бих казал, че тя е от съчувствие към бедния, който чрез лекомислие и леност е провалил бъдещето си, но в нея имаше и страх, страх, че може би и мен някога ще ме сполети същото. Едва след като няколкократно преживях такива случаи и всъщност вече не вярвах във възможността да ми е отредена подобна съдба, започнах да виждам по-дълбоко. Престанах да приемам отстраняването на един ученик от елита само като нещастие и наказание, беше ми известно, че в някои случаи напускащите с особено удоволствие се връщат вкъщи. Вече долавях: нямаше просто съд и наказание, на които можеше да стане жертва един лекомислен, а и «светът» там отвън, откъдето някога бяхме дошли всички ние Electi, не бе престанал да съществува в онази степен, в която на мен ми се струваше, нещо повече, за някои той беше велика действителност, пълна с привлекателна сила, примамваше и накрая ги отзоваваше при себе си. И може би той бе такава не само за единици, а за всички, може би не беше установено, че ония, които далечният свят привличаше тъй властно, бяха по-слабите и непълноценните. Навярно привидният прелом, който те изстрадваха, не беше никакво сломяване и страдание, а скок и дело, и навярно тъкмо ние, които послушно оставахме в Ешхолц, бяхме слабите и страхливите.“ Ще видим, че малко по-късно тези мисли го занимават много живо.

Голяма радост му носеше всяка нова среща с магистъра по музика, който идваше най-малко на два или три месеца в Ешхолц, посещаваше и инспектираше часовете по музика, беше приятел с един от тукашните учители, на когото нерядко гостуваше за по няколко дни. Веднъж той лично ръководеше последните репетиции за изпълнението на една вечерня от Монтеверди. Преди всичко обаче магистърът наблюдаваше по-талантливите сред учениците по музика и Кнехт спадаше към ония, които удостояваше със своето бащинско приятелство. От време на време в една от стаите за обучение сядаше за час на пианото и минаваше с него произведение на някой от любимите си композитори или пък образци от старите школи по композиция. „Заедно с майстора по музика да създадеш един канон или пък да слушаш как друг, който е бил зле изграден, бива воден ad absurdum14, често носеше празничност или дори веселост, каквито няма в нищо друго, понякога едва възпираш сълзите си, а после не можеш да сдържиш смеха си. От един частен урок по музика с него излизаш освежен като след баня и масаж.“

Учението на Кнехт в Ешхолц наближаваше своя край, той трябваше заедно с десетина други ученици на същото равнище да бъде приет в училище от по-висока степен, тогава в уречен ден ректорът произнасяше пред тези кандидати обичайната си реч, в която още веднъж припомняше на завършващите смисъла и законите на касталийските училища и, така да се каже, от името на ордена предначертаваше пътя им: в края на своя път те щяха да получат правото сами да постъпят в ордена. Тази тържествена реч спадаше към програмата на празника, който училището уреждаше за своите абитуриенти и при който и учителите, и съучениците им вече се отнасяха към тях като към гости. В такива дни винаги имаше грижливо подготвени концерти, този път щеше да бъде изпълнена една голяма кантата от седемнадесетото столетие и сам магистърът по музика бе дошъл да я чуе. След речта на ректора, на път към украсената трапезария, Кнехт се приближи до магистъра с един въпрос.

— Ректорът — поде той — ни разказа как е уредено обучението извън Касталия в обикновените училища и университети, каза също, че тамошните ученици, постъпвайки в университетите, се насочват към „свободни“ професии. Ако правилно съм схванал, това са професиите, които в голямата им част ние тук, в Касталия, изобщо не познаваме. Как да разбирам това? Защо ги наричат свободни и защо тъкмо ние, касталийците, трябва да останем извън тях?

Ludi Musicae отведе младежа настрана и се спря под една от секвоите. Когато му отговаряше, почти хитра усмивка сдипли мрежата от бръчки около очите му: