Играта на стъклени перли

— Ти носиш името Кнехт15, мили. Може би затова думата „свободен“ има толкова голямо очарование за тебе. Но в този случай не я вземай твърде сериозно! Ако некасталийци заговорят за свободни професии, то думата навярно ще прозвучи много сериозно и дори патетично. Ние обаче я схващаме в ироничен смисъл. За ония професии наистина съществува свобода дотолкова, доколкото учащият сам избира своята професия. Това дава една привидност на свобода, макар в повечето случаи изборът да се прави не толкова от ученика, колкото от неговото семейство, и някой баща по-скоро би си отхапал езика, вместо наистина да предостави на сина си свободен избор. Но това може би е клевета; да изключим този довод. Следователно свобода има, но тя се ограничава в едно, само в избора на професия. После със свободата е свършено. Още по време на следването в университета лекарят, юристът, техникът попадат в принудата на много скована учебна програма, която завършва с редица изпити. Издържи ли ги, той получава своята диплома и вече може, отново с привидна свобода, да упражнява професията си. Но с нея става роб на низки сили, зависим е от успеха, от парите, от честолюбието си, от своята жажда за слава, от това дали се харесва на хората, или не. Той трябва да се подложи на избор, трябва да печели пари, да взема участие в безогледната надпревара между касти, родове, партии, вестници. Затова има свободата да преуспява и благоденства и да бъде мразен от неуспяващите или обратно. С ученика от елита и по-късния член на ордена нещата във всяко отношение стоят напълно противоположно. Той не си „избира“ професия. Не вярва, че може да съди за своите дарби по-добре, отколкото учителите. Сам допуска в йерархията да бъде поставен винаги на мястото и определен за функциите, които му избират горестоящите, доколкото естествено работата не върви наопаки и качествата, дарбите и грешките на ученика не принуждават учителя да го постави тук или там. И сред тази привидна несвобода всеки избран още след първия курс се радва на възможно най-голяма свобода. Докато човекът със „свободна“ професия, за да изучи една специалност, трябва да следва, да се подчини на тясна и вкостеняла учебна програма, да се подложи на неизменни изпити, ученикът от елита, щом почне да следва самостоятелно, има толкова широка свобода, че мнозина по собствен избор през целия си живот се занимават с твърде откъснати и често глупави изследвания и никой не им пречи за това, стига само нравствено да не се изродят. Оня, който е годен за учител, бива използван като учител, годният за възпитател — като възпитател и годният за преводач — като преводач, всеки сякаш от само себе си намира мястото, на което може да служи и служейки, да бъде свободен. И освен това за цял живот е избавен от оная „свобода“ на професията, която означава толкова страшно робство. Той не познава домогването до пари, слава, ранг, за него няма партии, разрив между личност и длъжност, между частно и обществено, няма зависимост от успеха. Ти виждаш, сине мой, че когато се говори за свободни професии, това „свободни“ звучи доста шеговито.

В живота на Кнехт раздялата с Ешхолц означаваше дълбок прелом. Ако дотогава бе живял в щастливо детство, в едно охотно и едва ли познаващо съмнение приспособяване към реда, в хармония, то сега за него започна време на борба, развитие и съмнение. Беше близо седемнадесетгодишен, когато му съобщиха за предстоящото преместване в по-висока училищна степен, нему и на редица другари, и от този момент за избраниците доста време нямаше по-важен и по-често обсъждан въпрос, отколкото въпросът за мястото, на което всеки от тях ще бъде пресаден. Според традицията то се съобщаваше на всеки чак в последната седмица преди заминаването, няколкото дни между прощалното тържество и отпътуването се смятаха за ваканция. През тази ваканция Кнехт преживя едно красиво и важно събитие: магистърът по музика го бе поканил да тръгне пеша и да го посети, да му бъде гост няколко дни. Това беше голяма и рядка чест. Заедно с един също завършващ другар, тъй като Кнехт още принадлежеше към Ешхолц, а на учениците от тази степен не се позволяваше да пътуват сами, в ранно утро той тръгна към гората и планината и когато след три часа изкачване в сенките на дърветата двамата излязоха на открит купен, видяха ниско долу вече малък и лесно обозрим своя Ешхолц, познаващ се отдалеч по тъмната маса на петте гигантски дървета, по големия, прорязан от зелени лехи правоъгълник, по огледалните езера, по високата училищна сграда, стопанските постройки, селцето и прочутата ясенова горичка. Двете момчета стояха и гледаха надолу; някой от нас може би е запазил спомен за този мил изглед, тогава той не се различаваше особено от днешния, защото след големия пожар сградите са възстановени почти без изменения, а от високите дървета три са издържали пожара. Двамата виждаха пред себе си своето училище, тяхна родина от години, с която скоро щяха да се разделят, и двамата бяха дълбоко трогнати от гледката.