Играта на стъклени перли

— Мисля, че никога досега не съм разбирал истински колко е красиво! — каза придружителят на Йозеф. — Ах да, навярно се дължи на това, че за пръв път го гледам като нещо, което ми предстои да напусна, с което трябва да се простя.

— Така е — каза Кнехт, — имаш право, същото изпитвам и аз. Но и когато си тръгнем оттука, то пак, строго взето, не ще напуснем Ешхолц истински. Истински се разделиха с него само тези, които си отидоха завинаги, например оня Ото, който умееше да съчинява такива чудни шеговити стихове на латински, или оня наш Шарлеман, който можеше да плува под вода толкова дълго, а и другите. Те действително се сбогуваха и се откъснаха. Отдавна не бях мислил за тях, сега отново се сетих. Смей ми се, ако щеш, но у тези отцепници въпреки всичко за мен имаше нещо привлекателно, така както и във вероломния Луцифер има нещо величаво. Те може би са допуснали грешка, нещо повече, без всяко съмнение сгрешили са, но все пак са действали, дръзнали са да направят един скок, а за това е потребна смелост. Ние, останалите, бяхме прилежни, търпеливи и разумни, но не се осмелихме за нищо, не скочихме.

— Не зная — каза другият, — някои от тях нито направиха нещо, нито се осмелиха, а просто се шляеха, докато ги отпратиха. Но може би не те разбирам напълно. Какво схващаш като скок?

— Имам предвид готовността да се откъснеш, да действаш сериозно, тъкмо това е скачането. Не бих си пожелал със скок да се върна в по-раншната си родина и към по-раншния си живот, те не ме привличат, почти съм ги забравил. Но си желая някога, когато удари час и бъде потребно, и аз да мога да се откъсна и да скоча, само не назад в по-нищожното, а напред и към по-високо.

— Е да, нали натам вървим. Ешхолц беше едно стъпало, следващото ще бъде по-високо, а накрая ни очаква орденът.

— Да, но аз нямам предвид това. Хайде да тръгваме, amice16. Пътуването е така хубаво, то отново ще ни развесели. Та ние тук съвсем се натъжихме.

В това настроение и в тези думи, предадени ни от оня другар, вече се долавя гласът на новата бурна епоха в младостта на Кнехт.

Странниците прекараха два дни в път, докато стигнат тогавашното местожителство на магистъра по музика, разположения в планината Монтпорт, където той ръководеше курс за диригенти в някогашния манастир. Другарят на Кнехт бе настанен в дома за гости, докато самият той получи малка стая в жилището на магистъра. Там едва бе извадил нещата от раницата си и се бе измил, когато домакинът вече влезе в стаята. Достопочтеният мъж подаде ръка на момчето, с лека въздишка седна на един стол, затвори за няколко мига очи, както правеше, когато биваше много уморен, а после, поглеждайки приветливо към Йозеф, каза:

— Извини ме, не съм много добър домакин. Ти си пътувал пеш и трябва да си уморен, честно казано, и аз съм уморен, денят ми е пренаситен, но ако не ти се спи, още сега бих ти предложил да се занимаем един час в моята стая. Можеш да останеш тук два дни, а утре покани и твоя придружител при мене на обяд, но за съжаление не мога да ти отделя много време, затова трябва да видим как да устроим няколкото часа, които искам да прекараме заедно. И тъй, ще започнем веднага, нали?

Той отведе Кнехт в голяма сводеста килия, там нямаше нищо друго освен старо пиано и два стола. Седнаха на тях.

— Скоро ще постъпиш в училище от по-висока степен — каза майсторът. — Там ще научиш всякакви неща, и много хубави при това, навярно скоро ще се докоснеш и до играта на стъклени перли. Всичко това е хубаво и важно, но едно е по-важно от каквото и да е друго — да се научиш на медитация. Привидно всички се учат, но невинаги това може да се провери. Искам от теб правилно и добре да я научиш, толкова добре, колкото и музиката; после всичко останало идва от само себе си. Ето защо бих желал първите две или три лекции да ти дам сам, тази бе причината за моята покана. И тъй днес, утре и вдругиден по един час ще се опитваме да медитираме, и то върху музиката. Сега ще ти дадат чаша мляко, та да не ти пречат жажда и глад, вечерята ще ни поднесат едва по-късно.

На вратата се почука и наистина донесоха чаша мляко.

— Пий бавно, бавно — предупреди го той. — Не бързай и не говори нищо.

Кнехт пиеше на съвсем малки глътки студеното мляко. Срещу него стоеше многоуважаваният мъж и отново държеше очите си затворени. Лицето му изглеждаше твърде старо, но приветливо, по него се разливаше смиреност, той се усмихваше на нещо в себе си, като че ли се бе потопил в собствените си мисли като морен пътник краката си във вода. От него се излъчваше спокойствие. Кнехт долови това и сам се успокои.