Играта на стъклени перли

През тези дни Йозеф за пръв път видя магистъра, когото обичаше, в неговото всекидневие и в работата му и много се удивляваше, макар че имаше поглед само върху малка част от дневните занимания. Повече от всичко друго обаче майсторът го спечели с това, че така се грижеше за него, че го бе поканил и че сред своята работа този претоварен човек, който толкова често изглеждаше уморен, спестяваше и му посвещаваше часове, и не само часове! И ако това въвеждане в медитацията оставяше у Кнехт така дълбоко и незаличимо впечатление, то се дължеше, както по-късно той отсъди, не толкова на особено фина или своеобразна техника, а само на личността, примера на майстора. Неговите по-късни учители, при които през следващите години бе обучаван на медитация, даваха повече указания, по-точни данни, контролираха по-строго и поставяха повече въпроси, по-добре умееха да коригират. Но магистърът по музика, уверен във властта си над това момче, почти не говореше и не поучаваше, собствено той назоваваше само темите и вървеше пред него с примера си. Кнехт наблюдаваше как неговият майстор толкова често изглежда стар и съсипан, как после с полузатворени очи се вглъбява в себе си и пак отново може така спокойно, бодро, весело и приветливо да погледне, нищо не би могло да го убеди по-съкровено от този път към изворите, път от неспокойствието към спокойствието. А едно или друго от това, което магистърът искаше да му предаде със слова, Кнехт научаваше неусетно, при някоя кратка разходка или по време на хранене.

Знаем, че тогава Кнехт получил от магистъра и няколко първи загатвания и насоки за играта на стъклени перли, но неговите думи не са ни известни. Направило му впечатление, че домакинът проявява грижа и за придружителя на Йозеф, така че у него да не се засили усещането, че е някакъв придатък. Изглежда, този човек мислел за всичко.

Краткият престой в Монтпор, трите часа за въвеждане в медитацията, присъствието на курса за диригенти, няколкото разговора с магистъра значеха за Кнехт много; магистърът със сигурност бе избрал най-въздействащото време за своята кратка намеса. Поканата му имаше главно целта младежът да вземе присърце медитацията, но тази покана бе не по-малко важна и сама по себе си като отличие, знак, че го уважават и очакват нещо от него; това беше втората степен на призванието. Откриха му поглед към един вътрешен кръг; когато някой от дванадесетте майстори допуснеше толкова близо до себе си ученик от тази степен, това не означаваше само лично благоволение. Всичко което един майстор прави, винаги е повече от нещо лично.

На сбогуване двамата ученици получиха малки подаръци, Йозеф Кнехт — тетрадка с две хорални прелюдии на Бах, а другарят му — изящно джобно издание на Хораций. Когато го изпращаше, майсторът каза на Кнехт:

— След няколко дни ще узнаеш за кое училище си определен. Там ще идвам много по-рядко, отколкото в Ешхолц, но и там ние, разбира се, ще се виждаме, стига да съм здрав. Ако имаш желание, веднъж в годината можеш да ми пишеш писмо, особено за това, как протичат твоите упражнения по музика. Няма да ти е забранена и критика по отношение на твоите учители, ала на нея аз не отдавам особено значение. Предстои ти много и надявам се, ти ще оправдаеш очакванията. Нашата Касталия не бива да бъде просто елит, тя трябва да бъде преди всичко йерархия, постройка, в която всеки камък има смисъл само чрез цялото. Отвъд това цяло не води никакъв път и който се изкачва по-нагоре и получава по-големи задачи, не става по-свободен, той става само все по-отговорен. Довиждане, млади приятелю, за мен бе радост да те посрещна тук.

Двете момчета си тръгнаха, по пътя и двете бяха по-весели и по-разговорливи, отколкото когато идваха насам, няколкото дни сред друг въздух и други картини, докосването до един нов жизнен кръг, ги бяха разведрили, направили по-свободни от Ешхолц и тамошното чувство на разлъка и двойно по-жадни за промяната и бъдещето. При няколкото почивки в гората или над някоя стръмна урва в околността на Монтпор те изваждаха от джобовете си дървените флейти и на два гласа изсвирваха една или друга песен. И когато отново стигнаха до оня купен над Ешхолц, с изгледа към училището и дърветата, и на двамата им се стори, че разговорът, който бяха водили тук, отдавна е потънал в далечно минало, сега всички неща бяха придобили нов оттенък. Момчетата не си казаха нито дума, малко се срамуваха от предишните си чувства и слова, които така бързо остаряха и се лишиха от смисъл.

В Ешхолц още на следващия ден те узнаха за къде бяха определени. Кнехт отиваше във Валдцел.

Валдцел