Играта на стъклени перли

„Валдцел пък създава изкусните играчи на стъклени перли“ — казва една стара мисъл за това прочуто училище. Сред касталийските училища от втора и трета степен то беше най-свързано с естетическото начало, това значи, ако в другите училища съвсем открито имаше превес определена наука, както например в Койперхайм класическата филология, в Порта — философското учение на Аристотел и на схоластиците, в Планвасте — математиката, във Валдцел, обратно, бе традиционна тенденцията към универсалност и побратимяване на науката с изкуствата, а върховен символ на тази тенденция беше играта на стъклени перли. Наистина и тук, както във всички други училища, играта в никакъв случай не се изучаваше официално и като задължителен предмет; но затова пък валдцелските ученици й посвещаваха времето си за свободни занимания, а градчето Валдцел беше седалище на официалната игра и на нейните съоръжения: тук се намираше прочутата зала за тържествени игри, тук беше огромният архив на играта с неговите чиновници и библиотеки и седалището на Ludi Magister. И макар тези заведения да съществуваха напълно независимо и училището да не бе тяхно подразделение, все пак тук господстваше духът им и във въздуха на селището витаеше нещо от светостта на големите официални игри. Самото градче се гордееше много с това, че е приютило не просто училището, но и играта; населението наричаше учениците студенти, а изучаващите играта и гостите при тържества, свързани с нея — лузери, изопачено от Lusores17. Всъщност училището във Валдцел беше най-малкото от всички касталийски училища, броят на учениците едва ли някога е превишавал шест десетици и, разбира се, това обстоятелство му придаваше нещо особено и аристократично, училището изглеждаше отличено, бе едно малко ядро вътре в елита; и тъкмо от това достопочтено училище през последните десетилетия бяха излезли много магистри и всички майстори на играта на стъклени перли. Разбира се, блестящата именитост на Валдцел в никакъв случай не беше безспорна: тук и там се изразяваше схващането, че учащите се са самомнителни естети и разглезени принцове, неспособни за нищо освен за играта на стъклени перли; понякога в повечето други училища ставаше мода да се говори за Валдцел направо със зли и горчиви думи, но тъкмо остротата на тези шеги и нападки показваше, че съществуват основания за ревност и завист. В края на краищата преместването във Валдцел имаше смисъл на известно отличие; Йозеф Кнехт знаеше това и макар да не беше честолюбив в грубия смисъл, посрещна отличието с радост и гордост.

Заедно с неколцина другари той стигна до Валдцел пеш; изпълнен от голямо очакване и готовност, премина през южната порта и изведнъж беше привлечен и омагьосан от прастарото кафяво градче и разпрострелия се нашироко някогашен Цистерциензийски манастир, който приютяваше училището. Още преди да се преоблече, веднага след посрещането и закуската в залата до портиерната на училището той сам тръгна на път, за да открие новата си родина, намери една пътека, която водеше от руините на някогашната градска стена към реката, спря се на сводестия мост, вслуша се в шума на воденичния яз, мина покрай гробището, по алеята с липи, зад високия жив плет видя и позна Vicus Lusorum, малкото обособено селище на играчите на стъклени перли: празничната зала, архива, учебните сгради, домовете за учители и гости. От един такъв дом видя да излиза мъж с облеклото на играчите на стъклени перли и си помисли, че той трябва да е някой от легендарните Lusores, вероятно дори самият Ludi Magister. Долови властната омая на тази атмосфера, всичко тук изглеждаше старо, достопочтено, свято, тегнещо от традиции, тук човек беше малко по-близо до центъра, отколкото в Ешхолц. И връщайки се от селището на играчите, Кнехт долови друга омая, може би не толкова възвишена, но не по-малко вълнуваща. Това беше малкият град, част от обикновения свят, с неговото житие и битие, с кучета и деца, с миризми на магазини и занаятчийски работилници, с брадати бюргери и пълни жени зад вратите на магазините, с играещи кресливи деца, с момичета, които хвърлят присмехулни погледи. Много неща му напомняха за далечни предсветове, за Беролфинген, а мислеше, че отдавна ги е забравил напълно. Сега дълбоките пластове на неговата душа откликваха на всичко това: на картините, звуците, уханията. Изглежда, тук го очакваше един не толкова тих, а по-пъстър й по-богат свят, отколкото бе Ешхолц.