Играта на стъклени перли

Училището, разбира се, преди всичко беше строго продължение на предишните, макар и да се добавяха няколко нови предмета. Действително ново обаче не беше нищо друго освен обучението по медитация, но магистърът по музика му беше дал да предвкуси и това. Кнехт се поддаде на медитацията охотно, първоначално, без да вижда в нея повече от една приятно отморяваща игра. Едва малко по-късно — ние ще си припомним и това — трябва да бе открил и преживял нейната същинска и висока стойност. Директор на училището от Валдцел беше един своеобразен и всяващ някакъв страх човек, Ото Цбинден, тогава вече близо шестдесетгодишен; с неговия красив и стремителен почерк са нанесени някои записки за ученика Йозеф Кнехт, които ние видяхме. Но отначало любопитството на момчето събуждаха повече съучениците му, а по-малко учителите. С двама от тях то имаше оживени и многостранно засвидетелствани отношения. Единият, към когото се привърза още в първите месеци, беше Карло Феромонте (по-късно като заместник на магистъра по музика той зае второто по ранг място в колегията), връстник на Кнехт; нему дължим между другото една история за стила на музиката за лютня в шестнадесетия век. В училището го наричаха Оризоядеца и го ценяха като обаятелен другар в играта; приятелството му с Йозеф започва с разговори върху музиката и продължава през многогодишни общи изследвания и упражнения, за които знаем отчасти посредством редките, но богати по съдържание писма на Кнехт до майстора по музика. В първото от тези писма Кнехт нарича Феромонте „специалист и познавач на богатите орнаменти, украшения, трилери в музиката“. Той свири с него Купрен, Пърсел и други майстори от времето около хиляда и седемстотната година. В едно от тези писма Кнехт говори обстойно за упражненията и тази музика, „където в някои пиеси почти над всяка нота има и украшения. Ако така — продължава той — се свири в течение на няколко часа, само с двойни удари, силни трилери и морденти, то след това пръстите сякаш са заредени с електричество.“

Всъщност през втората или третата година от престоя си във Валдцел Кнехт напредна много в музиката, четеше и свиреше нотните записи, ключовете, съкращенията, означенията на басовете, от всички векове и стилове, сравнително плавно, и се сродяваше с царството на западната музика, доколкото тя е запазена и до наше време, по оня особен начин, който тръгва от занаятчийството, не пренебрегва грижливото съблюдаване и старанието за постигане на емоционалност и техника, за да проникне в духа. И тъкмо неговото усърдие да обхване емоционалното, старанията му за емоционалното, звуковото и изненадите за ухото в различните музикални стилове и за разгадаване на техния дух очебийно дълго го задържа да не се впусне в предварителни изследвания за играта на стъклени перли. По-късно веднъж по време на своите лекции той казва: „Който познава музиката само по извлеченията, които е дестилирала от нея играта на стъклени перли, може да бъде добър играч, но той дълго няма да стане музикант и вероятно не е никакъв историк. Музиката не се състои само от онези чисто духовни трепети и фигурации, които сме извлекли от нея, през всички столетия тя е съществувала на първо място като радост от емоционалното, от излъчването на живителното начало, от ритъма и такта, от оттенъците, дисонансите и прелестта, която се поражда от смесването на гласовете, от общото звучене на инструментите. Положително главното е духът, положително откриването на нови инструменти и изменението на по-старите, въвеждането на нови тоналности, конструкции и правила на хармония или забрани винаги е само нещо външно, един жест, така както носиите и модите на народите са нещо външно; но тези външни и емоционални белези трябва да бъдат обхванати, познати емоционално и интензивно, за да се разберат епохите и стиловете, които те съдържат. Музиката се създава с ръце и пръсти, с уста и дробове, не само с ума, и дори оня, който може да чете ноти, но не умее съвършено да свири на някакъв инструмент, не бива да участва в събеседвания върху музиката. Така и историята на музиката в никакъв случай не трябва да се разбира само като отвлечена хроника на нейните стилове, например времената на упадък на музиката остават напълно неразбираеми, а и ще останат, ако всеки път не откриваме в тях превеса, който чувственото и количественото вземат над духовното.“