Играта на стъклени перли

Правилата, езикът от знаци и граматиката на играта представляват един вид високоразвит таен език, в който участват много науки и изкуства, главно обаче математиката и музиката (респективно музикознанието), а тя е в състояние да изрази и съотнесе съдържанието и постиженията на почти всички науки. Следователно играта на стъклени перли е игра с всички идеи и ценности на нашата култура, тя играе с тях, както, да речем, художникът е можел да играе с багрите от своята палитра по време на разцвета на изкуството. С всичко възникнало в творческите столетия на човечеството като открития, познания, възвишени идеи, произведения на изкуството, което следващите периоди на научни размишления са извели в понятия и превърнали в интелектуално богатство, с целия този неизмерим материал от духовни ценности играчът на стъклени перли борави както органистът с органа и този инструмент е едва ли не невъобразимо съвършен, неговите клавиши и педали докосват целия духовен космос, регистрите му са почти безброй, теоретически с този инструмент в играта може да се възпроизведе цялото духовно съдържание на света. Всички клавиши, педали и регистри са вече определени и всъщност сега само теоретически са възможни промени в техния брой и ред, опити за усъвършенстването им: обогатяването на езика на играта, като се въвеждат нови съдържания, е под възможно най-строгия контрол на върховното й ръководство. Напротив, вътре в тази непоклатима структура или, за да не се отклоняваме от нашия образ, в сложната механика на гигантския орган за отделния играч е открит цял свят от възможности и съчетания и е почти невероятно сред хиляда строго проведени игри едва две да си приличат, и то само външно. Дори ако стане тъй, че някога случайно двама играчи внесат в съдържанието на своята игра един и същ малък тематичен избор, то техните две игри могат да изглеждат и протичат съвършено различно по начин на мислене, характер, настроение и майсторство на изпълнителя.

В края на краищата зависи напълно от желанието на историка докъде да върне назад във времето наченките и предисторията на играта на стъклени перли. Защото като всяка голяма идея и тя всъщност няма начало, а винаги е съществувала като идея. Намираме я като идея, предчувствие и въжделение, подготвена още през далечни столетия, примерно у Питагор, после при залеза на античната култура в кръговете на елинистичния гностицизъм, не по-малко и при древните китайци и пак отново при върховете на арабско-мавританския духовен живот, а по-нататък следата на нейната предистория води през схоластиката и хуманизма към математическите академии на седемнадесети и осемнадесети век, чак до философията на романтизма и руините писмена от вълшебните сънища на Новалис. В основата на всяко движение на духа към идеалната цел на една Universitas Literarum2, на всяка платоновска академия, всяко общуване на един духовен елит, всяка стъпка за сближаване на точните и хуманитарните науки, на всеки опит за примирение между наука и изкуство или наука и религия лежи същата вечна идея, която за нас доби израз в играта на стъклени перли. Без съмнение мислители като Абелар, Лайбниц и Хегел познават мечтата вселената на духа да бъде обхваната в концентрична система и живата красота на духовното и на изкуството да се обедини с магическата формулираща сила на точните науки. Във времето, когато музиката и математиката почти едновременно преживяват класически разцвет, не са рядкост взаимното обогатяване и дружеските отношения помежду им. А две столетия по-рано у Николай Кузански откриваме мисли със същите веяния. „Духът приема формата на потенциалност, за да измери всичко по нея и абсолютната необходимост, за да мери всичко чрез единството и простотата, както прави бог, и необходимостта от свързване, тъй че всичко да се мери според своеобразието му, накрая той се формира като детерминирана потенциалност, за да измери всичко по отношение на своето съществуване, но по-нататък духът измерва и символично чрез сравнение, както когато си служи с числата и геометричните фигури и се отнася към тях като към символи.“ Впрочем не само тази мисъл на Николай Кузански изглежда насочена едва ли не към нашата игра или отговаря и тласка въображението в почти същата линия, както и нейните мисловни игри; у него могат да се открият повече, дори много подобни съзвучия. И любовта му към математиката, и неговата способност и удоволствието да прилага фигури и аксиоми от Евклидовата геометрия като пояснителни символи към теолого-философски понятия видимо стоят твърде близо до характера на играта, а понякога дори неговият своеобразен латински (заемките от който нерядко са свободно измислени, но при това не биха могли да бъдат тълкувани неправилно от знаещия латински език) напомня за волногъвкавата пластичност на играта.