Играта на стъклени перли

И с не по-малко право, както показва и мотото на изложението ни, към праотците на играта на стъклени перли принадлежи и Albertus Secundus. Допускаме, без да можем да подкрепим това с цитати, че идеята за играта е владеела и ония просветени музиканти на шестнадесетото, седемнадесетото и осемнадесетото столетие, които в основата на музикалните си композиции поставят математически съждения. Тук-там в древните писания човек се натъква на легенди за мъдри магически игри, измислени и играни от учени, монаси или при благосклонни към духовното владетелски дворове, например под формата на шах, чиито фигури и полета, освен обичайните, са имали и тайни значения. Общоизвестни са, разбира се, и ония мълви, приказки и сказания от младенчеството на всички култури, които приписват на музиката — свръх всичко, което притежава като изкуство — и силата да завладява души и народи, превръщат я в тайна владетелка и законодателка на хората и техните държави. От древен Китай чак до легендите на гърците има своята роля мисълта за идеален небесен живот на хората при хегемония на музиката. С този култ към музиката („все в нови образи ни среща тук на пението тайнствената сила“ — Новалис) е най-съкровено свързана и играта на стъклени перли.

И макар сега да откриваме идеята за играта като вечна, съществувала винаги и развивала се дълго преди нейното създаване, въпреки това появата й в познатата ни форма има своя история, за чиито най-важни етапи ще се опитаме да разкажем немногословно.

Духовното движение, плод на което между другото са възникването на ордена и играта на стъклени перли, води началото си от историческия период, който, след основополагащите проучвания на литературния историк Плиний Цигенхалс, носи изкованото от него наименование „епоха на вестникарските литературни притурки“. Такива названия са хубави, но опасни и постоянно ни подлагат на изкушението да оценим погрешно някое от състоянията на човешкия живот в миналото, и все пак тази епоха в никакъв случай не е лишена от дух, нито пък е духовно бедна. Но тя, така изглежда според Цигенхалс, едва ли е знаела какво да прави със своя дух или нещо повече, не е умеела да отреди на духа мястото и функцията, които му се полагат в овладяването на живота и управлението на държавата. Откровено казано, ние познаваме онази епоха твърде зле, макар тя да е почвата, върху която израства всичко, което днес представлява нашият духовен живот. Според Цигенхалс тя е била в особен мащаб „бюргерска“, епоха — привърженица на един необятен индивидуализъм, и ако ние, за да загатнем духа й, привеждаме някои нейни черти по изложението на Цигенхалс, то знаем със сигурност поне това, че тези черти не са измислени, значително пресилени или обрисувани неправдиво, защото големият изследовател ги е подкрепил с безброй литературни и други документи. Присъединяваме се към учения, който досега е единственият, посветил сериозно проучване на „епохата на вестникарските литературни притурки“, и при това не забравяме, че е лесно и глупаво да бърчим нос пред заблудите или лошите обичаи от далечни времена.

Към края на Средновековието духовният живот в Европа видимо имал две големи тенденции: освобождаване на мисълта и вярата от каквото и да е авторитетно влияние, следователно борба на чувстващия се независим и пълнолетен разум срещу господството на Римската църква и, от друга страна, тайното, но страстно домогване до узаконяване на тази свобода, до един нов, произтичащ от него самия и адекватен нему авторитет. Обобщавайки, можем да кажем: в своята цялост духът спечелил тази често чудно противоречива борба за две поначало срещуположни цели. Дали извоюваното е равностойно на безбройните изкупления, дали днешният ред на нашия духовен живот е съвършен и ще трае ли достатъчно дълго, та всички страдания, гърчове и извращения — от съдебните разправи с еретиците и кладите до съдбите на многото „гении“, завършили с безумие или самоубийство — да се видят като смислени жертви, не ни е позволено да питаме. Историята е отминала, без значение е била ли е добра и по-добре ли би било да я нямаше, а и дали бихме могли да признаем „смисъла“ й. Така са отшумели и ония борби за „свобода“ на духа и тъкмо в късната „епоха на вестникарските литературни притурки“ са довели до това, че всъщност духът на дело е изпитал една нечувана и за самия него вече непоносима свобода, като превъзмогнал напълно църковното настойничество и отчасти държавното, но все пак без още да е намерил закон, формулиран и зачитан от самия него, истински нов авторитет и законност. Примерите за опозоряване, унижаване, продажност и самоотречение на духа в онова време, разказани от Цигенхалс, в значителната си част са наистина удивителни.