Дълго след престоя на Кнехт в бамбуковата горичка китайските му изследвания не приключиха, те продължиха и той се стараеше преди всичко да опознае старата китайска музика. Навред у по-старите китайски писатели се натъкваше на възхвали на музиката като един от праизворите на всеки ред, на нравственост, красота и здраве; но и това широко и нравствено схващане за музиката му бе отдавна близко и познато благодарение на магистъра по музика, когото би могъл да приеме дори като негово въплъщение. Без някога да се отказва от основния план на своите изследвания, който ни е познат от онова писмо до Фриц Тегулариус, Кнехт се втурваше великодушно и енергично навред. Щом почувстваше, че има нещо съществено за него, това значи, където му се струваше, че може да продължи поетия път на „пробуждане“. Един от положителните резултати на учението му при По-стария брат бе изразен в това, че оттогава преодоля своята боязън от връщане във Валдцел. И вече всяка година той вземаше участие в някой от по-висшите курсове там и без да знае как се беше стигнало до това, бе личност, която във Vicus Lusorum посрещаха с интерес и признание; той принадлежеше към сърцевинните и най-чувствителните органи на цялата игра, към онази безименна група от утвърдени играчи, в чиито ръце собствено бе съдбата или най-малкото сегашното насочване и модата на играта. Тази група от играчи, в която не липсваха и чиновници от учрежденията на играта, но в никакъв случай нямаха превес, можеше да се срещне главно в няколко от отдалечените тихи зали на архива, заета с критични студии, борейки се за въвеждане в играта на нови тематични области или за отдалечаването на някои от тях, в спорове „за“ или „против“ известни постоянно менящи се вкусове и насоки на формата и за външното, за спортното в играта на стъклени перли; всеки, който тук се чувстваше у дома си, бе виртуоз в играта, всекиму бяха много добре познати дарбите и качествата на всички, както в колегия на министерство или в аристократичен клуб, където се срещат и опознават тези, които ще властват и носят отговорност утре и вдругиден. Тук господстваше приглушен изтънчен тон, тук бяха честолюбиви, без да го показват, но внимателни и критични до крайност. Този елит на подрастващото поколение от Vicus Lusorum за мнозина в Касталия, а и за не един вън от страната, представляваше последният цвят на касталийската традиция, каймакът на една изключително аристократична духовност, и много младежи, обзети от честолюбие, години наред мечтаеха някога да принадлежат към нея. За други, напротив, този отбран кръг от претенденти за високите постове в йерархията на играта на стъклени перли беше нещо омразно и покварено, клика от високомерни безделници, остроумно несериозни гении, без усет за живота и действителността, самонадеяно и в основата си търтейско общество от контета с големи амбиции, за които занятие и съдържание на живота бе някаква забава, някакво неплодотворно самонаслаждаване на духа.