На сутринта Кнехт седна край водата със златните рибки, вглеждаше се в малкия хладен свят от мрак и светлина и вълшебно играещи багри, където в тъмносиньо-зеленото и мастилените глъбини се виеха златните тела и от време на време, тъкмо когато целият този свят сякаш бе омагьосан, притихнал завинаги и попаднал под властта на вълшебство, с едно леко гъвкаво и все пак заплашващо движение пращаха светкавици от кристал и злато през сънната тъмнина. Той сведе поглед, все по- и по-замислен и по-скоро замечтан, отколкото съзерцаващ и не усети кога По-стария брат бе излязъл от къщата с тихи стъпки, спрял пред своя тъй замислен гост и дълго го бе наблюдавал. Когато най-после Кнехт се отърси от своята вглъбеност и се изправи, другият вече не беше тук, но скоро го повика отвътре за чая. Размениха кратък поздрав, пиха чай, седяха и слушаха в утринната тишина малката водна струя на извора да звъни, мелодия на вечността. После отшелникът стана, зашета из несиметрично построената стая, междувременно поглеждаше с присвити очи към Кнехт и неочаквано попита:
— Готов ли си отново да обуеш обувки и да продължиш да пътешестваш?
Кнехт позабави отговора, но после каза:
— Щом трябва, готов съм.
— Ако освен това се налага да останеш известно време тука, ще бъдеш ли готов да се подчиняваш и да се държиш така тихо като златна рибка?
Студентът отново потвърди.
— Това е добре — каза По-стария брат. — Сега ще взема пръчиците и ще попитам оракула.
Докато Кнехт седеше и колкото с голямо уважение, толкова и с любопитство гледаше, тих като златна рибка, другият извади от една дървена чаша, по-скоро вид колчан, шепа пръчици; това бяха стъбла от бял равнец, той внимателно ги преброи, върна част от снопчето отново в чашата, остави една пръчица настрана, раздели другите на две еднакво големи снопчета, задържа едното в лявата си ръка, с дясната, с острите си чувствителни пръсти взе няколко съвсем малки стъбълца от другото, преброи ги, сложи ги настрана, и все така, докато останаха съвсем малко, последните стисна между двата пръста на лявата си ръка. След като в това ритуално преброяване бе свел снопчето до няколко стъбълца, повтори същата процедура и с другото. Слагаше настрана изброените пръчици, вземайки двете снопчета едно подир друго отново, пак ги преброяваше, стискаше малките остатъци от тях между два пръста и всичко това пръстите му вършеха с пестелива, тиха пъргавина, всичко изглеждаше като тайно съобразяване със строги правила и хиляди пъти повтаряно виртуозно движение, някакво умение, превърнато в игра на сръчност. След като няколко пъти го беше повторил, останаха три малки снопчета и по броя на техните стъбълца той разчете знак, който с остра четка нарисува на малък лист хартия. Отново започна сложната процедура, пръчиците пак бяха разделяни на две еднакви снопчета, преброени, слагани настрана, стискани между пръстите, докато накрая пак останаха три малки снопчета, в резултат на което се получи втори знак. Те се движеха като че ли в танц, потропваха съвсем леко, удряха се една в друга, сменяха местата си, образуваха снопче, биваха разделяни, отново преброявани ритмично, с призрачна увереност. На края на всяко преброяване пръстите записваха един знак и най-сетне положителните и отрицателните знаци се подредиха в шест колонки. Пръчиците бяха събрани и грижливо положени в чашата, магьосникът се бе свил на пода върху тръстиковата рогозка и наблюдаваше дълго и безмълвно резултата от оракулското дирене.
— Това е знакът Мън. Този знак носи името младежко безразсъдство. Горе е планината, долу водата, горе е Гън, долу е Кън. В подножието на планината блика изворът символ на младостта. Присъдата обаче гласи:
От внимание и напрежение Кнехт бе затаил дъх. В настъпилата тишина той неволно въздъхна дълбоко. Не се осмели да попита. Но смяташе, че е разбрал: младият безразсъдник е дошъл, той може да остане. И още докато беше погълнат и очарован от непостижимата марионетна игра на пръстите и пръчиците, която толкова дълго бе наблюдавал, че му изглеждаше тъй убедителна и дълбоко символична, макар да не беше в състояние да отгатне нейния смисъл, прие резултата. Оракулът бе проговорил, решението му бе в полза на Кнехт.
Не бихме описвали епизода толкова подробно, ако самият Кнехт не го разказва много често и с явно удоволствие на своите приятели и ученици. А сега да се върнем към нашия делови доклад.