Играта на стъклени перли

Така в своеобразния зигзаг от следването на Кнехт виждаме очертани строго определени замисъл и воля да се наложи, а то самото не е нищо друго освен точно възпроизвеждане и дългогодишно основно разработване на една-единствена схема на играта. И за да усвои съдържанието на тази единствена схема на играта, която някога като ученици в продължение на няколко дни композирали за упражнение и която на езика на играта на стъклени перли би могла да се разчете за четвърт час, той губи година след година, седи в аудиториите и библиотеките, изучава Фробергер и Алесандро Скарлати, структурата на сонати и фуги, преповтаря математиката, учи китайски, разработва система за звуковите фигури и теорията на Фойстел за съответствието между скалата на цветовете и музикалните тоналности. Човек се пита защо е избрал този мъчителен, своенравен и преди всичко самотен път, нали крайната му цел (извън Касталия биха казали избраната професия) без съмнение била играта на стъклени перли? Ако той би постъпил като хоспитант и необвързан първо в никой от институтите на Vicus Lusorum, селището на играчите на стъклени перли във Валдцел, то за него биха били по-лесни всички специални изследвания, отнасящи се до играта, там биха му дали съвет и сведения по всеки отделен въпрос и във всеки час и освен това следването му би могло да протича сред другари и съратници, вместо сам и положително често да се измъчва като в доброволно изгнание. Ала той върви по своя път. Избягва Валдцел, така предполагаме, не само защото иска, доколкото е възможно, да заличи тамошната си ученическа роля и спомена за нея у другите, както и у себе си, но също и за да не се яви в нова подобна роля сред общността от играчите на стъклени перли. Защото вероятно още тогава усеща нещо като съдба, предопределение за водачество и представителност и прави онова, което е по силите му, да надхитри натрапващата се участ. Той долавя предварително бремето на отговорността, долавя го още във Валдцел по отношение на съучениците си, които му се възхищават и от които се отдръпва сам, долавя го особено спрямо Тегулариус, за когото инстинктивно разбира, че би минал през огън за него. Така Кнехт търси неизвестност и съзерцателност, докато съдбата настойчиво го тласка напред и към обществена изява. Приблизително такова, смятаме, е душевното му състояние. Но вероятно съществува още една по-важна причина или подбуда, която, внушавайки страх, го отклонява от обичайните занятия във висшите школи на играта на стъклени перли и го превръща в аутсайдер, а именно един неусмирим подтик за изследване, подхранил и някогашните съмнения в играта на стъклени перли. Разбира се, той преживява и опознава това, че играта наистина би могла да се изпълнява в най-висок и свят смисъл, но едновременно вижда, че мнозинството от играчите и учениците, дори част от ръководителите и учителите, в никакъв случай не са играчи в този висок свят смисъл, в езика на играта не виждат lingua sacra, а просто един вид остроумна стенография и самата игра водят като интересно или забавно любимо занятие, просто интелектуален спорт или състезание по честолюбие. Да, той, както показва писмото му до магистъра по музика, вече има предчувствие, че навярно качеството на играча невинаги се определя от търсенето на дълбокия смисъл на играта, че на тази игра е потребна и езотерика, че тя е още техника, наука и обществена институция.

Накратко, има съмнения и вътрешна раздвоеност, играта е въпрос на живот, за момента е най-големият проблем на съществованието му и той в никакъв случай не възнамерява да облекчи терзанията си чрез благосклонни душевни пастири или да ги омаловажи чрез приветливо отвличащи учителски усмивки.