Иконата

– Да, но ако телевизията тръгне към фалит...

– Знам, но.., как да ти кажа... По всичко личи, че не това са имали предвид. Телевизията може да оцелее, но на определена цена.

– Каква цена?

– Виж сега, приятелю, аз нямам думата. Ако зависеше от мен, бих пускал Игор Комаров по двайсет и четири часа на ден, но...

– Но какво? Изплюй камъчето!

– Добре, телевизията няма да излъчва повече речите и митингите на Комаров. Такава е заповедта.

Кузнецов рипна на крака, почервенял като рак.

– Ти си се побъркал, бе! Ние си го купуваме това време, забрави ли? Плащаме си го. Това е комерсиална телевизия. Не може да откажете парите ни.

– Явно може.

– Но това е платено предварително!

– Връщат ви парите.

– Ще отида на долния етаж. Вие не сте единственият комерсиален канал в тоя град. Винаги съм те покровителствал, Антон, но вече край!

– Борис, и те са собственост на същите банки.

Кузнецов отново седна на стола си. Краката му трепереха.

– Какво става, по дяволите?

– Единственото, което мога да ти кажа, Борис, е че някой ви прави мръсно. И аз съм в неведение като теб, но това е положението. Управителният съвет спусна заповедта вчера. Или отказваме да излъчваме каквото и да било, свързано с Комаров през следващите трийсет дни, или банките се оттеглят.

Кузнецов го гледаше като втрещен.

– Това е страшно много време. Какво ще излъчвате тогава Народни танци?

– Там е работата, че не. Програмата ще бъде запълнена с репортажи от сбирките на онзи свещеник.

– Кой свещеник?

– Нали го знаеш, онзи, дето проповядва от град на град. Все приказва на хората да се връщат към Бога.

– Към Бога и към царя – промърмори Кузнецов.

– Точно той.

– Отец Григорий.

– Същият. Аз също не мога да го проумея, но...

– Ти не си в ред. Та той няма пукната пара!

– Да, но сумата вече е преведена. Ще го предаваме в новините и във времето за специални репортажи. Страхотна програма са му направили. Искаш ли да ти я покажа?

– Не, не ме интересува проклетата му програма – отсече Кузнецов и напусна стаята, затръшвайки вратата след себе си.

Как щеше да съобщи новината на идола си, умът му не го побираше. Но едно подозрение, което от три седмици тормозеше мислите му, се бе избистрило в съвсем ясно убеждение. От погледите, които Комаров и Гришин си размениха, когато им каза за експлозията в печатницата, а после и за генерала, бе разбрал, че крият нещо от него. Не знаеше какво е то, но усещаше, че положението излиза от контрол.

***

Същата вечер в другия край на Европа сър Найджъл Ървин бе прекъснат по време на вечерята си. Сервитьорът в клуба му донесе телефона и каза:

– Търси ви някой си доктор Пробин, сър Найджъл.

В слушалката се чу веселият глас на учения, който явно бе останал да работи до късно в кабинета си.

– Мисля, че открих подходящ човек – заяви той.

– Чудесно. Утре в десет сутринта, при вас.

Сър Найджъл затвори слушалката и подаде телефона на сервитьора.

– Това трябва да се полее, Тръбшоу. Порто, моля.

ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА

В Русия силите на реда или иначе казано милицията е на подчинение на Министерството на вътрешните работи.

Като повечето подобни структури по света, тя е разделена на две основни направления: федерално и регионално.

В Русия регионите се наричат области. Най-голямата от тях е Московска област, обхващаща цялата столица на федералната република и прилежащите и територии. Нещо като областта Колумбия, само че с една трета от Вирджиния и Мериланд.

В Москва, макар и в различни сгради, се намират Федералната, и Московската милиция. За разлика от западните си „побратими“, руското вътрешно министерство разполага и със своя собствена армия от сто и трийсет хиляди тежко въоръжени войници, почти равностойна на тази на Министерството на отбраната.

Скоро след падането на комунизма организираната престъпност се разрасна толкова открито, така повсеместно и скандално, че Борис Елцин бе принуден да сформира цели отдели във Федералната и Московската милиция, които да се борят с разпространението на мафията.

Федералните отговаряха за цялата страна, но престъпленията – предимно икономически – бяха концентрирани в Москва, така че московския отдел за борба с организираната престъпност, МОБОП, почти се изравни по численост с този на федералната милиция.

След множество неуспехи, в средата на деветдесетте на ръководния пост в Колегиума на МОБОП застана генерал Валентин Петровски.

Той пристигна от индустриалния Новгород, където си бе изградил репутацията на неподкупен и твърд човек, за да наследи, подобно на Елиът Нес, един град, който много напомняше на Чикаго по времето на Ал Капоне.

За разлика от лидера на Недосегаемите, той разполагаше с много повече огнева мощ и трябваше да се съобразява с много по-малко граждански права.

С постъпването си уволни десетина висши офицери, които определи като „твърде обвързани“ с разследвания обект – тоест организираната престъпност.

„Твърде обвързани ли?" засмя се офицерът за свръзка на ФБР в Американското посолство. Та те си получават заплатите оттам.“