Иконата

След това Петровски организира серия тайни експерименти, за да провери лоялността и честността на по-висшите следователи. Онези, които отказаха да приемат подкуп, получиха повишения и по-високи заплати. Щом сформира надежден и неподкупен екип около себе си, генералът обяви война на организираната престъпност. Неговият отряд за борба с мафията внушаваше в подземния свят респект, с какъвто нито една друга структура не можеше да се похвали, а самият генерал получи прякора Молоток, тоест „чук“.

Като всеки честен полицай, той не можа да победи всички. Заразата беше плъзнала прекалено надълбоко. Мафията имаше свои хора по високите етажи на властта. Много от гангстерите влизаха в съда и излизаха доволни и ухилени. Но Петровски продължаваше да ги арестува.

И двата отдела за борба с организираната престъпност разполагаха с въоръжени отряди, които да помагат на следователите да си вършат работата. Тези на Федералната милиция се наричаха ОМОН, а корпусът 6ързо реагиране на Петровски – СОБР.

В началото Петровски лично ръководеше акциите, без да ги разгласява предварително, за да избегне изтичането на информация. Ако гангстерите излезеха тихо кротко с вдигнати ръце, отиваха на съд. Но ако някой посегнеше към кобура си, понечеше да унищожи доказателство или пък да избяга, Петровски вадеше пистолета си и викаше съдебния лекар.

В началото на 1998-а той вече бе разбрал, че най-голямата и най-непробиваемата от всички групировки е бандата на Долгоруки, която контролираше цяла Русия на запад от Урал и разполагаше с неограничени средства, способни да ѝ осигурят невероятно влияние.

Две години преди зимата на 1999-а генерал Петровски бе обявил лична война на Долгоруки и хората му и те го ненавиждаха заради това.

Умар Гунаев бе казал на Джейсън Монк при първата им среща, че в Русия никой не фалшифицира документи: с достатъчно пари човек можеше да си купи истински.

В началото на декември Монк провери това твърдение. За четвърти път щеше да се срещне с високопоставен руски гражданин, представяйки се за някого другиго. Но подправеното писмо на митрополит Антъни от Руската православна църква в Лондон бе подготвено още преди заминаването му от Англия. Също и писмото от сър Ивлин де Ротшилд. Генерал Николаев не беше поискал документи за самоличност. Униформата на офицар от Генералния щаб се бе оказала достатъчна. Но генерал Валентин Петровски, който живееше по непрекъсната заплаха за живота си, бе охраняван денонощно.

Монк така и не попита откъде чеченският лидер е взел документите, но те изглеждаха истински. Носеха неговата снимка и го определяха като полковник от личния антураж на първия заместник-началник на отдела за борба с организираната престъпност във Федералната милиция. Като такъв той не трябваше непременно да се познава лично с Петровски, но беше негов колега.

Едно от нещата, останали непроменени след падането на комунизма, бе навикът на руснаците отделят цели жилищни блокове за висшите офицери и служители от едно и също ведомство. За разлика от западните си колеги, които обикновено живеят в собствени къщи из предградията, руските политици, държавни служители и висши офицери ползват безплатни ведомствени апартаменти.

Посткомунистическата държава бе наследила жилищните сгради на бившия Централен комитет на партията и ги бе превърнала в резиденции за по-изявените си граждани. Много от тези блокове и до днес се намират в карето от северната страна на Кутузовски проспект, където навремето са живели Брежнев и останалите членове на Политбюро.

Петровски държеше апартамент на предпоследния етаж в един блок на Кутузовски проспект, в който живееха още десетина висши офицери от милицията.

Имаше поне едно предимство в това да наблъскаш толкова колеги на едно и също място: обикновените граждани биха се чувствали неловко сред строгата охрана; генералите от милицията напълно разбираха необходимостта от нея.

Колата, с която Монк отиде до мястото в онази вечер – незнайно как придобита или „взета на заем" от Гунаев, – беше автентична черна чайка на Министерството на вътрешните работи. Той спря на бариерата пред вътрешния двор на блока и един от милиционерите отпред му направи знак да отвори прозореца. Другият зае позиция с автомата.

Монк показа документите си, каза къде отива и затаи дъх. Милиционерът разгледа паспорта, кимна и се върна в будката да позвъни по телефона. След малко се върна и каза:

– Генерал Петровски пита по каква работа идвате.

– Кажете му, че нося документи от генерал Чеботарьов. Въпросът е спешен – отвърна Монк.

Последва втори телефонен разговор, след който милиционерът кимна на колегата си и бариерата се вдигна. Монк паркира на едно празно място и влезе в сградата.

На партера имаше още един войник, който му направи знак да продължи, а във фоайето на осмия етаж стояха още двама, които го пребъркаха и прегледаха куфара и документите му. После единият от тях се обади по домофона пред апартамента и десет секунди по-късно вратата се отвори. Монк знаеше, че са го разгледали отвътре през шпионката.