Иконата

Малко след три часа същия ден Умар Гунаев, заобиколен от непробиваемата си лична охрана, дойде да се срещне с Монк. Този път американецът живееше с чеченско семейство в малък апартамент на север от изложбения център в парка "Соколники“.

– Не знам как успя да го постигнеш, приятелю, но такъв удар скоро никой не им е нанасял.

– Въпрос на личен интерес – отвърна Монк. – Петровски просто имаше сметка да зарадва началниците си и най-вече президентството точно по време на посещението на делегацията на Световната банка. Това е всичко.

Много се радвам за него. Във всеки случай Долгоруки вече изобщо не е в състояние да ми обяви каквато и да е война. Ще му трябват седмици да се окопити и възстанови щетите.

– И да открие информатора в Черната гвардия – напомни му Монк.

Умар Гунаев подхвърли днешния брой на „Сегодня" в скута му.

– Погледни на трета страница.

На страницата беше отпечатано изследване на водещата социологическа агенция в Русия, според което подкрепата на избирателите за Съюза на патриотичните сили бе спаднала на петдесет и пет процента и непрекъснато намаляваше.

– Тези изследвания се правят предимно в градовете – каза Монк. – По-лесно е. Комаров е по-силен в градовете, а окончателните резултати зависят предимно от подценявания, но многоброен електорат в провинцията.

– Наистина ли смяташ, че Комаров може да бъде победен в изборите? – попита Гунаев. –

Преди месец и половина това би било невъзможно.

– Не знам – отвърна Монк.

Не беше сега моментът да обяснява на чеченския лидер, че не това бе целта на сър Найджъл Ървин. Замисли се за стария разузнавач, все още смятан за един от най-големите специалисти по дезинформация в Голямата игра. Седнал в библиотеката на замъка Форбс, с Библията пред себе си, той му беше казал: „Ключът е в Гедеон, момчето ми. Мисли като Гедеон[22].“

– Къде се отнесе? – върна го в действителността Гунаев.

– Извинявай, замислих се нещо. Довечера трябва да се видя с патриарха. За последен път. Ще ми трябва помощта ти.

– За да влезеш?

– По-скоро за да изляза. Както ти казах, твърде е вероятно Гришин да е поставил резиденцията под наблюдение. Един човек ще е достатъчен, стига да може да повика други, докато съм вътре.

– Време е да се подготвим тогава – отвърна чеченецът.

Полковник Анатолий Гришин беше в апартамента си и тъкмо се канеше да си ляга, когато портативният му телефон иззвъня. Позна обаждащия се, без онзи да му се представя.

– Той е тук. Върна се.

– Кой?

– Американецът. Току-що дойде. В момента е при Негово светейшество.

– Подозира ли нещо?

– Не мисля. Дойде сам.

– Като свещеник?

– Не. Целият в черно, но с цивилни дрехи. Патриархът изглежда го очакваше.

– Къде си?

– В кухнята, правя кафе. Трябва да затварям.

Връзката прекъсна. Гришин едва сдържаше въодушевлението си. Омразният американец най-после беше в ръцете му. Този път нямаше да му се изплъзне като в Източен Берлин. Полковникът вдигна телефона и се обади на командира на специалния отряд в Черната гвардия.

– Трябват ми десет души, три коли, миниузита. Веднага. Блокирайте изходите на улица „Чисти переулок“. Ще се видим там след трийсет минути.

Часът беше дванайсет и половина.

В един и десет Монк се изправи и пожела лека нощ на патриарха.

– Сигурно няма да се видим повече, Ваше светейшество. Убеден съм, че ще направите всичко, което е по силите ви, за доброто на народа и страната, които толкова обичате.

Алексей II също стана и го изпрати до вратата.

– С Божията помощ, ще се постарая. Довиждане, синко. Нека ангелите бдят над теб.

"За момента, помисли си Монк докато слизаше по стълбите, няколко кавказки войници ще ми свършат по-добра работа."

Дебелият иконом както винаги го чакаше с палтото.

– Благодаря ви, отче, няма да се обличам – каза той.

Само палто му липсваше сега, че да го забавя. Той извади портативния си телефон и набра някакъв номер. Отсреща се обадиха на първото позвъняване.

– Монах – каза той.

– Петнайсет секунди – отвърнаха отсреща.

Монк позна гласа на Мехмед, старшия сред телохранителите, които Гунаев му бе определил. Открехна леко външната врата и погледна навън.

В края на тясната улица самотен мерцедес чакаше под мижавата лампа. В него седяха четирима мъже – един зад волана и трима, въоръжени с узита. Зад колата се виеше струйка бял дим, явно двигателят работеше.

В другия край улицата излизаше на малък неосветен площад, на който дебнеха още две коли. Пеша или с автомобил, човек не можеше да излезе от улицата, без да мине през засадата.

От страната на мерцедеса се зададе такси. Преследвачите го оставиха да премине. Явно отиваше да вземе жертвата им. Жалко за шофьора. И той щеше да умре.

Таксито се изравни с мерцедеса и две метални сфери с големината на грейпфрут издрънчаха по заледената улица и се търкулнаха под колата. Секунди по-късно гранатите се взривиха.

В същия момент един огромен камион изтрещя през площада от другата страна, изви се напряко на улицата и спря. Шофьорът скочи от кабината и хукна надолу по пътя.