Иконата

Отгоре на всичкото от записа ставаше ясно, че екип опитни счетоводители вече проучват книжата открити в мазето на казиното, и до Нова година най-вероятно ще успеят да докажат връзките на Съюза на патриотичните сили с мафията. Резултатите от анализа щели да бъдат съобщени лично на служебния президент. През това време генерал Петровски, който нито можеше да бъде купен, нито сплашен, щеше да държи мафията на Долгоруки под напрежение, организирайки акция след акция.

Ако това наистина станеше, Гришин едва ли щеше да бъде в състояние да убеди босовете, че зад действията на МОБОП не стои човек от Черната гвардия.

Предложението на патриарха, дошло в самия край на разговора, криеше може би най-голяма опасност за Комаров.

Служебният президент Иван Марков щеше да посрещне Нова година със семейството си извън Москва. Очакваше се да се върне на трети януари. Същият ден патриархът имаше уговорена среща с него и възнамеряваше лично да го посъветва да отстрани Игор Комаров от президентската надпревара на базата на съществуващите доказателства.

При доказани връзки с мафията и след личната намеса на патриарха на Москва и цяла Русия, Марков като нищо щеше да го направи. Отгоре на всичкото, самият той също се кандидатираше за президент и едва ли щеше да има нещо против да отстрани основния си конкурент.

Четирима предатели, мислеше си Гришин. Четирима врагове на новата ера в историята на Русия, която щеше да настъпи след шестнайсети януари с негова помощ като командир на елитната Черна гвардия, готова да изпълни всяка заповед на Лидера. Какво пък, той цял живот беше издирвал и наказвал предатели. Знаеше как да се справи с тях.

Напечата на чисто текста на разговора и помоли Комаров да му отдели два часа насаме още същата вечер.

***

Джейсън Монк се бе изнесъл от апартамента до парка „Соколники“ и живееше в друга квартира, от чиито прозорци се виждаше полумесецът на върха на джамията. Там за първи път бе срещнал Мехмед, който, макар днес да бе готов да рискува живота си за него, тогава спокойно можеше да го убие.

Трябваше да изпрати съобщение на сър Найджъл Ървин, предпоследното, ако всичко се развиеше според плановете на стария разузнавач.

Той набра внимателно текста на компютъра и натисна бутона за кодиране на информацията. Съобщението изчезна от екрана, съхранено на дискетата като неразгадаема поредица от цифри в очакване на следващото минаване на сателита на ИнТелКор.

Монк нямаше повече работа край компютъра. Батериите му бяха заредени, беше включен, оставаше му само да чака сигнала от сателита.

Джейсън Монк не беше и чувал за Рики Тейлър от Калъмбъс, Охайо. Не го познаваше, нямаше и да разбере кой е. Но пъпчивият тинейджър може би спаси живота му.

Рики беше седемнайсетгодишен компютърен маниак – един от онези непригодни младежи, родени в ерата на компютрите, които прекарваха живота си, взирайки се в светещия екран.

Получил първия си персонален компютър на седемгодишна възраст, той бе преминал през всички възможни степени на усъвършенстване, докато накрая законните предизвикателства се изчерпаха и само пиратските експерименти бяха в състояние да му доставят необходимата доза „наркотик“, с който да задоволява страстта си.

Кроткият ритъм на сменящите се сезони, момчешкото приятелство, трепетите по първа любов – всичко това не представляваше интерес за Рики. Единственото, което му доставяше удоволствие, бе да прониква в най-ревниво пазените компютърни база-данни.

През 1999-а ИнТелКор не само притежаваше основна част от комуникационните сателити за стратегически, дипломатически и търговски цели, но се славеше и като ненадминат производител на най-сложните компютърни игри.

Рики се бе ровил в Интернет до писване, беше станал абсолютен спец във всички познати и свободно достъпни игри и жадуваше да се потопи в суперпрограмите на ИнТелКор. Проблемът бе, че те струваха пари, с каквито той не разполагаше. Затова от седмици се мъчеше да проникне в системата на ИнТелКор през задната врата. След толкова усилия смяташе, че почти е успял.

Осем часови пояса на запад от Москва на екрана на компютъра му за хиляден път се изписа: „Въведете код за достъп“. Той натрака предполагаемата комбинация. На екрана за пореден път се появи: „Достъп отказан.“

Някъде на юг от анадолските планини сателитът на ИнТелКор следваше траекторията си към Москва.

Създавайки кодирания предавател на Монк, компютърните специалисти от многонационалния екип на фирмата бяха програмирали четирицифрен код, с който паметта на машината можеше да бъде унищожена. Това щеше да заличи доказателствата за истинската мисия на Монк и щеше да го предпази, в случай че бъде заловен. Стига да успееше да въведе кода, разбира се.

Ако обаче компютърът попаднеше невредим в ръцете на врага, разсъди главният експерт – бивш шифровчик от ЦРУ, извикан специално за случая, – „лошите“ можеха да го използват, за да изпращат фалшиви съобщения.