Иконата

Монк кимна на разтреперания свещеник, отвори широко вратата и излезе навън. Таксито вече беше пред входа. Той се метна на задната седалка и една силна ръка го придърпа навътре. Шофьорът на камиона дотича и го последва.

Колата изръмжа и тръгна на задна скорост обратно по улицата. Изпод камиона в другия край затрещяха автомати. Миг по-късно двете бомби под каросерията се взривиха и стрелбата престана.

Един от мъжете в мерцедеса бе успял да се измъкне от разнебитената кола и стоеше сащисан до задната врата. Щом видя таксито, той понечи да открие огън, но задната броня на колата го подкоси и той се просна по гръб на леда.

В края на улицата таксито направи остър завой, поднесе по заледения асфалт, после се изравни с пътя, изфорсира и изчезна в нощта. Резервоарът на мерцедеса се взриви и довърши останалото.

Мехмед се обърна от предната седалка и усмивката му блесна под черните му мустаци.

– С теб е доста забавно, американецо.

На площадчето от другата страна на „Чисти переулок“ полковник Гришин стоеше като препариран и гледаше потрошения камион, който препречваше входа към улицата. Двама от хората му лежаха мъртви под шасито, ликвидирани от бомбите, взривени дистанционно от таксито. Полковникът надникна между кабината и ремаркето и видя, че другата му кола гори в края на улицата.

Извади портативния си телефон и набра седемцифрен номер. На второто позвъняване отсреща се обади разтреперан глас.

– Да?

– Измъкна се. Ти успя ли?

– Да.

– На обичайното място. В десет сутринта.

Малката църква „Вси Светии“ беше почти празна в този час на деня. Отец Максим стоеше до стената вдясно със свещичка в ръка, когато до него застана полковник Гришин.

– Американецът се измъкна – каза той тихо.

– Съжалявам. Направих, каквото можах.

– Как е разбрал?

– Изглежда подозираше, че резиденцията може да е под наблюдение. – Както обикновено свещеникът беше плувнал в пот. – Извади портативен телефон и се обади на някого.

– Започни от началото.

– Пристигна към десет и половина. Тъкмо бях тръгнал да си лягам. Негово светейшество още беше в кабинета си и работеше. Това е обичайно за него. Не съм чул когато се е позвънило, бях в стаята си. Отворил е пазачът. По едно време чух гласове и излязох да вид, какво става. Американецът стоеше в антрето. Негово светейшество подвикна отгоре. „Покани господина“, каза. После се наведе през парапета, видя ме и ми поръча да направя кафе. Отидох в кухнята и ви се обадих.

– След колко време влезе в кабинета?

– След няколко минути. Много бързах да не изпусна нещо важно. Да съм се забавил най-много пет минути.

– Взе ли касетофона, който ти дадох?

– Да, включих го, преди да вляза с таблата. Когато почуках, спряха да говорят. Докато им поднасях кафето, изсипах няколко бучки захар на пода и коленичих да ги събера. Негово светейшество каза да не се притеснявам, но аз настоях и както бях на колене, пъхнах касетофона под бюрото му. После си излязох.

– Какво стана накрая?

– Той слезе сам. Подадох му палтото, но не пожела да го облече. Пазачът беше в стаичката си. Американецът ми се стори притеснен. Извади портативен телефон и се обади на някого. Каза само: „Монах“.

– Само толкова?

– Да, полковник, само „монах“. Не чух какво му отговориха, защото беше долепил телефона плътно до ухото си. После зачака. Открехна леко външната врата и надникна навън. Още не си беше взел палтото.

Гришин се замисли. Старият англичанин сигурно беше казал на Монк, че са го проследили по колата от хотела. Това беше достатъчно, за да се усъмни, че резиденцията на патриарха е поставена под наблюдение.

– Продължавай, отче.

– Чух ръмжене на двигател, а после две експлозии. Американецът отвори врата и хукна. После започна стрелбата и аз се скрих.

Гришин кимна. Американецът не беше за подценяване, но това вече му бе известно. Само че не знаеше, че домът на патриарха се следи и отвътре.

– А касетофона? – попита полковникът.

– Като гръмнаха бомбите навън, пазачът изхвърча от стаичката с оръжие в ръка и хукна към отворената врата. Извика „Гангстери!“ и бързо затвори. Патриархът излезе от кабинета си да види какво става. През това време аз изтичах горе и прибрах чашите от кафето и касетофона.

Гришин протегна ръка, без да каже нито дума. Отец Максим бръкна в джоба на расото си и извади миниатюрна касетка за репортерски касетофон, какъвто полковникът му бе дал при последната им среща.

– Надявам се, че съм постъпил правилно – каза разтреперано свещеникът.

Гришин изпитваше желание да го удуши със собствените си ръце. Може би някой ден и това щеше да стане.

– Съвсем правилно, отче – каза той. – Много съм доволен.

В колата на път за централата на Съюза на патриотичните сили полковник Гришин извади касетката и я разгледа със задоволство. Беше изгубил шестима от най-добрите си хора, американецът му се бе изплъзнал за втори път, но в ръцете му беше пълният запис на разговора, който той бе водил с патриарха. Скоро и и двамата щяха да платят за престъпленията си. За момента Гришин бе доволен, че поне денят му се очертава да свърши много по-добре, отколкото бе започнал.

ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА