Иконата

За да удостовери самоличността си, Монк трябваше да включва във всяко свое съобщение поредица от нищо незначещи думи. Ако тези думи не съществуваха в текста, бившият експерт на ЦРУ щеше да разбере, че онзи отсреща – който и да е той – се бърка, където не му е работата. Тогава можеше да се свърже чрез сателита с компютъра на Монк и да използва същите онези четири цифри, за да заличи паметта му и да остави на "лошите“ една ненужна кутия.

Рики Тейлър вече беше влязъл в системата, когато случайно натрака именно тези четири цифри. Сателитът се търкулна над Москва и изпрати обичайния си сигнал. Лаптопът отговори и сателитът, следвайки подадените му инструкции, моментално го ликвидира.

Монк разбра за случилото се едва когато отиде да провери компютъра си и завари съобщението обратно на екрана в прав текст. Това означаваше, че сателитът не го е приел. Той го изтри ръчно, давайки си сметка, че по неизвестни за него причини връзката му със света е прекъсната.

Малко преди да замине от Лондон, сър Найджъл Ървин му бе дал един адрес. Той не знаеше къде се намира, нито пък кой живее там, но това бе единственото, с което разполагаше.

С малко повече пестеливост можеше да слее двете си последни съобщения в едно, съдържащо най-важното, което сър Найджъл Ървин трябваше да знае. Може би щеше да успее да го изпрати. За получаване на съобщения вече и дума не можеше да става. За първи път в живота си той беше съвсем сам – без инструкции, без потвърждения, без обратна връзка.

Можеше да разчита единствено на най-старите си съюзници в Голямата игра: инстинкта, хладнокръвието и късмета. Молеше се поне те да не му изневерят.

***

Игор Комаров дочете текста и се облегна на стола си. По принцип бе безкръвен и блед, но този път Гришин забеляза, че лицето му е бяло като платно.

– Лошо – каза Комаров.

– Много лошо, господин президент.

– Трябваше да го хванеш по-рано.

– Пази го чеченската мафия. Вече сме сигурни в това. Те живеят като плъхове в подземния си свят.

– Плъховете могат да бъдат унищожени.

– Да, господин президент. И ще бъдат. Когато станете единственият вожд в тази страна.

– Трябва да си платят.

– Ще си платят. До един.

Комаров продължаваше да се взира в него с кафявите си очи, но погледът му се рееше в друго пространство и друго време, някъде там в бъдещето, когато щеше да настъпи часът на разплатата. Двете червени петна горяха на скулите му.

– Мъст! Искам мъст! Те ме нападнаха, нападнаха Русия, нападнаха Родината. Няма милост за такава сган...

Гласът му постепенно започна да се повишава, ръцете му затрепериха, гневът помете характерното му самообладание. Гришин знаеше, че ако успее да изложи аргументите си достатъчно силно, ще го убеди. Наведе се през бюрото и накара Комаров да го погледне в очите. Бавно и постепенно животинската ярост угасна и Гришин разбра, че е спечелил вниманието му.

– Чуйте ме, господин президент. Моля ви, изслушайте ме. Онова, което знаем, ми дава възможност да обърна нещата на сто и осемдесет градуса. Ще бъдете отмъстен. Само ми дайте съгласието си.

– Какво имаш предвид?

- Ключът към контраразузнаването, господин президент, е да узнаеш ходовете на противника. Ние вече ги знаем. После идва умението да ги предотвратиш. Това вече се прави. След няколко дни вече няма да има кандидат, който да наследи трона на цяла Русия. Сега отново научаваме какво са замислили нашите врагове. Налага се пак да предложа неутрализиране и отмъщение, едновременно.

– И на четиримата ли?

– Не можем да избираме.

– Нищо не трябва да се разбере. Поне не сега. Твърде рано е.

– Нищо няма да се разбере. Банкерът? Колко банкери бяха убити през последните десет години? Петдесет? Най-малко. Маскирани убийци, разчистване на сметки става всеки ден. Милиционерът? Онези от Долгоруки с удоволствие ще свършат работата. Малко ли ченгета бяха очистени? И това вече е ежедневие. Що се отнася до стария генерал, влезли да го обират, опънал им се и хайде. Пълно е с такива случаи. Попът пък ще се окаже убит от някой от прислугата си, заловен да рови из кабинета му посред нощ. Пазачът чува, хуква да го гони и се изпозастрелват взаимно.

– Кой ще повярва на тия глупости?

– Имам човек в патриаршията, който ще се закълне, че е било така.

Комаров погледна страниците, които току-що беше прочел, после и касетката до тях и се усмихна с настървение.

– Разбира се, че имаш. Не искам повече да чувам за това. Настоявам повече да не ме занимаваш с тази работа.

– А искате ли четиримата съзаклятници да бъдат неутрализирани?

– Естествено.

– Благодаря ви, господин президент. Това ми е достатъчно.

***