Иконата

Същата съдба последва и дежурния на партерния етаж. Четирима войници от Черната гвардия влетяха от улицата и завардиха фоайето. Други шестима се качиха нагоре с асансьора. Този път в коридора нямаше дежурни. Вратата на апартамента, макар и бронирана не издържа на двестате грама пластичен експлозив и шестимата нахлуха вътре. Икономът се опита да ги спре, но беше разстрелян. След щателен оглед на aпартамента се оказа, че в него няма никой друг, и отрядът си тръгна разочарован.

Нападението над резиденцията на патриарха бе вършено по-културно. Един от бандитите позвъни на вратата, а шестима приклекнаха около него, така че не се виждат от шпионката.

Казакът вътре погледна навън и попита по домофона кой е. Мъжът пред вратата извади милиционерска карта и каза:

– Милиция.

Впечатлен от картата, казакът отвори вратата и моментално беше разстрелян. Двама отнесоха тялото му на втория етаж.

Планът бе да се убие личният секретар на патриарха с пистолета на казака, а патриархът да бъде ликвидиран със същото оръжие, с което бе застрелян пазачът. След това оръжието трябваше да бъде поставено в ръцете на секретаря.

Отец Максим после щеше да бъде принуден да се закълне, че казакът и патриархът са заварили секретаря да рови из чекмеджетата и при разразилата се престрелка и тримата са паднали мъртви. Като се изключи грандиозният църковен скандал, случаят едва ли щеше да има кой знае какви последствия.

Вместо патриарха обаче нападателите завариха на горния етаж само дебел свещеник с прогизнала от пот нощница, който пищеше: „Какво правите!?“

– Къде е Алексей? – изръмжа един от мъжете в черно.

– Замина – запелтечи свещеникът. – Отиде в манастира „Света Троица“.

След като претърсиха къщата и се увериха, че патриархът и двете монахини ги няма, убийците зарязаха тялото на казака и си тръгнаха.

В самотната къщурка край магистралата за Минск яха изпратени само четирима души. Единият почука на вратата, а другите се скриха в сянката на дърветата.

Отвори старият Володя. Мъжът пред вратата моментално го разстреля в гърдите и четиримата влязоха вътре. Хрътката изхвърча от дневната и се хвърли върху първия, който ѝ попадна. Той вдигна ръка да се предпази от кучето и впи зъби в плътта му. Вторият отзад веднага му пръсна черепа.

Пред догарящия огън стоеше възрастен мъж със засукани бели мустаци. Той насочи армейски „Макаров“ към четиримата пред вратата и стреля два пъти. Единият куршум заседна в дървената рамка, а другият покоси онзи, който току-що бе убил кучето.

Миг по-късно три куршума пронизаха стария генерал право в гърдите.

***

Умар Гунаев се обади малко след десет сутринта.

– Току-що влизам в офиса – каза той. – Навън цари страхотна суматоха.

– В смисъл?

– Кутузовски проспект е отцепен. Не можеш да се разминеш от милиция.

– Защо?

– Снощи е имало нападение в някакъв блок на висши офицери от милицията.

– Доста бързо пипат. Ще ми трябва безопасен телефон.

– Какво му е на този?

– Може да бъде проследен..

– Дай ми половин час. Ще пратя хора.

В единайсет часа Монк вече бе настанен малкия офис на таен склад, пълен с контрабанден алкохол. Телефонният техник тъкмо довършваше работата си.

– Свързал съм го с два други поста – каза той, кимвайки към телефона. – Ако се опитат да го проследят ще стигнат до едно кафене на три километра оттук. Там са наши хора. Ако ги подминат, ще отидат при телефонна будка надолу по улицата. Дотогава вече ще са ни уведомили.

Монк започна с домашния телефон на генерал Николаев. Обади се мъжки глас.

– Дайте ми генерал Николаев – каза Монк.

– Кой е? – попита гласът.

– Бих могъл да ви питам същото.

– Генерала го няма. Кой се обажда?

– Генерал Маленков, Министерство на отбраната. Какво става там?

– Извинявайте, генерале. Тук е инспектор Новиков от отдел „Убийства“ на Московската милиция. Боя се че генерал Николаев е мъртъв.

– Какво? Какво говорите, за Бога?

– Нападнали са го снощи. Най-вероятно са били крадци. Убили са генерала и прислужника му. Кучето също. Жената, която чисти, ги е намерила малко след осем часа.

– Не знам какво да кажа. Той ми беше приятел.

– Съжалявам, генерал Маленков. Времената са...

– Вършете си работата, инспекторе. Ще уведомя министъра.

Монк затвори телефона. Значи нервите на Гришин не бяха издържали. Точно това бе целта му, но не можеше да си прости, че не е сломил твърдоглавието на стария генерал.

Той отново вдигна телефона и позвъни в централата на МОБОП на „Шаболовка“.

– Свържете ме с генерал Петровски.

– Той е зает. Кой се обажда? – отвърна телефонистката.

– Прекъснете го. Кажете му, че става дума за Татяна.

След десет секунди генералът вече беше на телефона. В гласът му се долавяше тревога.

– Петровски.

– Аз съм, късният посетител.

– Дяволите да те вземат! Помислих, че нещо се е случило с детето.

– Изпратихте ли ги извън града?

– Да.

– Доколкото разбрах, домът ви е бил нападнат.

– От десет души, маскирани и въоръжени до зъби. Убили са трима войници на ОМОН и иконома ми.

– Търсили са вас.

– Естествено. Последвах съвета ти. Живея в поделението. Кои са били, по дяволите?

– Не са гангстери. От Черната гвардия са.

– Главорезите на Гришин? Защо?