Иконата

– Заради документите, които иззехте. Притесняват се, че ще разкрият връзката между мафията на Долгоруки и Съюза на патриотичните сили.

– Нищо не разкриват. По-голямата част са квитанции и фактури на казиното.

-Да, но Гришин не знае това, генерале. И си мисли най-лошото. Чухте ли за чичо Коля?

– Танкистът? Какво за него?

– Убили са го. Същите хора. Снощи.

– По дяволите!

– Оплю Комаров в едно интервю. Спомняте ли си?

– Естествено. Но не съм предполагал, че ще стигнат толкова далеч. Копелета! Добре че не се занимавам с политици.

– Ще ви се наложи да се занимаете. Имате ли хора в Колегиума на милицията?

– Разбира се.

– Защо не им кажете? Разбрали сте от някои информатор от престъпния свят.

Монк натисна вилката и набра номера на Московската федерална банка.

– Иля, моля. Личния сътрудник на господин Бернщайн.

-Един момент.

В слушалката се чу гласът на Иля.

– Кой се обажда?

– Да речем, че едва не ме застреля в гръб онзи ден – каза Монк на английски.

Последва смях.

– Да, вярно е. Едва не го направих.

– Шефът в безопасност ли е?

– На километри оттук.

– Кажи му да не се връща още.

– Няма проблеми. Домът му беше нападнат снощи.

– Жертви?

– Четирима от нашите и – доколкото разбрахме –двама от техните. Обърнали са къщата с главата надолу.

– Знаеш ли кои са били?

– Предполагам.

– Хората на Гришин. Черната гвардия. А целта явно е отмъщение. Заради нареждането да не се излъчват телевизионните репортажи на Комаров.

– Ще си платят за това. Шефът се познава с доста хора.

– Ключът е в частните телевизии. Не е зле репортерите им да си поприказват с някои висши генерали от милицията. Да се поинтересуват дали имат намерение да поразпитат полковник Гришин относно слуховете, които се ширят напоследък, и така нататък.

– Нямат никакви доказателства.

– Не им и трябват. Нали за това са журналисти. Да душат, да се ровят. Можеш ли да се свържеш с шефа?

– Ако се налага.

– Предай му тогава какво съм ти казал. Чао.

Следващото обаждане бе в редакцията на националния всекидневник „Известия“.

– Вътрешни новини.

– Дайте ми старши репортер Репин – каза Монк с дрезгав глас.

– Кой се обажда?

– Кажете му, че армейски генерал Николай Николаев иска спешно да говори с него.

Репин бе журналистът, който бе интервюирал генерала в офицерския клуб на Академията "Фрунзе".

– Да, генерале. Репин е на телефона.

– Не е генерал Николаев – каза Монк. – Той е мъртъв. Убили са го снощи.

– Какво? Кой сте вие?

– Бивш танкист.

– Откъде знаете?

– Това няма значение. Знаете ли къде живееше?

– Не.

– В една къща край магистралата за Минск. До Кобяково. Защо не вземете някой фотограф и не отидете там? Питайте за инспектор Новиков.

Монк затвори телефона.

Другият водещ национален всекидневник беше „Правда“, бившият орган на комунистическата партия, който продължаваше да подкрепя неокомунистите от Социалистическия съюз. Но за да се покаже обновен и реформиран, вестникът упорито ухажваше Православната църква. Монк беше следил изданието достатъчно дълго, че да запомни името на водещия му криминален репортер.

– Свържете ме с Памфилов, ако обичате.

– Той е извън редакцията.

Логично. Сто на сто беше на Кутузовски проспект и заедно с цялото журналистическо братство се мъчеше да изкопчи някоя подробност за нападението в апартамента на Петровски.

– Има ли портативен телефон?

– Разбира се, но не мога да ви го дам. Може ли да ви позвъни някъде?

– Не. Свържете се с него и му предайте, че един от информаторите му в милицията иска спешно да говори с него. Много е важно. Трябва ми номерът на портативния му телефон. Ще ви се обадя пак след пет минути.

При второто обаждане Монк получи номера на Памфилов и го завари в колата му пред блока на Петровски.

– Памфилов?

– Да. Кой е?

– Наложи се да прибегна до лъжа, за да получа номера на портативния ви телефон. Не се познаваме, но мисля, че имам нещо за вас. Снощното нападение не е било единствено. Нахлули са и в резиденцията на патриарха. Искали са да го убият.

– Вие сте луд! Да убиват патриарха ли... Глупости. Няма причина.

– За мафията не, но защо не отидете на място да поразпитате.

– В Данииловския манастир?

– Той не живее там. Домът му е на улица „Чисти переулок“, номер пет.

Памфилов така се сащиса, че забрави да си затвори телефона. Подобно нещо никога не му се беше случвало. Ако информацията бе и наполовина вярна, от нея щеше да излезе най-голямата сензация, на която някога бе попадал.

Той запали колата и тръгна към малката уличка. Районът беше отцепен. В такива случаи просто показваше журналистическата си карта и минаваше отвъд загражденията. Този път обаче не го пуснаха. За щастие мерна един следовател, с когото се познаваше лично, и го извика да се приближи.

– Какво става? – попита го.

– Крадци.

– Ти си от отдел „Убийства“.

– Убили са пазача.

– А патриарха? Алексей Втори добре ли е?

– Откъде, по дяволите, знаеш, че живее тук?

– Няма значение. Добре ли е?

– Да. Заминал е за Загорск. Виж, било е просто обир.

– Подшушнаха ми, че са искали да убият патриарха.

– Глупости! Дошли са да крадат.

– Какво толкова има за крадене?

Следователят се смути.

– Тебе пък кой ти каза, че са искали да го убиват?