Шестте акции на МОБОП в складовете и казиното на Долгоруки бяха известни на всички. Само патриархът продължаваше да се крие в манастира "Света Троица" в Загорск и не можеше да потвърди, че и той най-вероятно е бил набелязан като враг на Съюза на патриотичните сили.
Няколко часа по-късно централата на Игор Комаров отвъд булевар "Киселни“ вече беше под обсада. Вътре положението граничеше с паника.
В кабинета си Борис Кузнецов, пресаташе и съветник за връзките с обществеността, седеше, съблечен по риза с потни петна под мишниците си, пушеше цигара след цигара, при положение че бе отказал пушенето още преди две години, и отчаяно се опитваше да се справи с телефоните, които не спираха да звънят.
-Не, не е вярно – крещеше той в отговор на всеки въпрос. – Всичко е една злонамерена лъжа, долна клевета. Ще предприемем съдебни действия срещу всеки, който се опита да я разпространи. Не, няма връзка между Съюза и която и да било мафиотска групировка, нито финансова, нито никаква. Като човек, решен да прочисти Русия от престъпниците, Комаров... Какви документи се разследват в момента от МОБОП?... Няма от какво да се притесняваме... Да, генерал Николаев наистина изказа някои резерви към нашата политика, но той беше един стар човек. Смъртта му е трагична, но няма абсолютно нищо общо... Как можете да твърдите, че... Всяко сравнение на Комаров с Хитлер ще бъде повод веднага да се заведе дело за обида... Какъв висш офицер от Черната гвардия?...
В кабинета си полковник Анатолий Гришин се бореше с друг проблем. Целият му живот като служител във Второ главно управление на КГБ бе преминал в издирване на шпиони и предатели. Монк несъмнено бе причинил сериозни щети. Но тези нови обвинения бяха още по-страшни: висш офицер от неговата елитна и вярна до фанатизъм Черна гвардия да е станал предател. Та той беше избрал всеки един от шестте хиляди бойци в гвардията. Висшите офицери бяха назначени лично от него. Един от тях да е християнин, мекушав мухльо, и то точно сега, когато върховната власт вече е почти в ръцете им? Не можеше да бъде!
От друга страна, не беше забравил една максима на йезуитите, която някога бе чел: кажи ми какво е било момчето до седемгодишна възраст и ще ти кажа какъв ще е мъжът. Беше ли възможно у някого от най-добрите му хора да се е събудило някогашното клисарче? Трябваше да провери. Да пресее през ситно сито биографиите на всеки един от висшите си офицери.
И какво всъщност значеше „висш“? Колко висш? Едно ниво под него – десет души. Две нива – четирийсет. Четири нива – близо сто. Проверката щеше да му отнеме много време. А време нямаше. За някакви си седмици трябваше да проведе чистка в целия си висш ешелон, да го изолира някъде и да се лиши от най-опитните си командири. Един ден виновните за тази катастрофа щяха да си платят за стореното. Как само щяха да си платят! Като се започне с Джейсън Монк. При самата мисъл за американеца кокалчетата на юмруците му побеляха върху твърдия плот на бюрото.
Малко преди пет часа Борис Кузнецов най-после успя да си уреди лична среща с Комаров. От два часа молеше идола си да го приеме, за да му предложи онова, което смяташе за най-разумно при създалата се ситуация.
По време на следването си в Америка Кузнецов беше останал дълбоко впечатлен от способността на ловката и убедителна самореклама да привлича привърженици и за най-очебийните глупости. След идола си Игор Комаров той боготвореше силата на словото и движещия се образ да убеждават, да създават илюзии, да втълпяват и в крайна сметка да преодоляват всяка съпротива. Че за тях можеше да се крие чиста лъжа, нямаше никакво значение.
Подобно на политиците и адвокатите, той си служеше със словото, убеден, че не съществува проблем, който думите да не могат да решат. Мисълта, че може да дойде ден, в който аргументите му ще се изчерпят, словата – ще изгубят въздействието си, че други, по-силни думи ще заглушат неговите и никои вече няма да вярва на онова, което той и лидерът му говорят, не се вместваше във въображението на Борис Кузнецов.
В Америка го наричаха „връзки с обществеността“ – онази могъща индустрия, поглъщаща милиарди долари, която бе състояние да превърне бездарния кретен в знаменитост, глупака в мъдрец, долния сметкаджия в обещаващ държавник. В Русия на това му викаха пропаганда, но методите бяха същите.
С тези методи и с невероятните операторски и режисьорски умения на Литвинов той бе успял да превърне един бивш инженер с ораторски заложби в истински колос, във велик политик, който бе на път да спечели най-високата награда в Русия – президентския пост.
Руските медии, свикнали на плоската и евтина пропаганда от комунистическото им минало, бяха поглъщали жадно и безрезервно агресивната кампания, която той бе организирал на Игор Комаров. Но ето че нещата взимаха друг, опасен и непредвидим обрат.