Иконата

Някогашен шеф на контраразузнаването в Управлението, Ангълтън навремето се бе превърнал в легенда, за да приключи кариерата си като параноик. Този странен мъж лишен от личен живот и чувство за хумор, в един момент бе решил, че в Лангли има „къртица“ на КГБ с кодово име Саша. С фанатизма си при преследването на този несъществуващ предател, той опропасти кариерата на не един или двама верни служители, докато накрая не постави на колене цялото управление „Операции“. Онези, които оцеляха след него, през 1985-а вече се бяха издигнали в йерархията, но се плашеха при самата мисъл да направят онова, което трябваше да се направи – да търсят истинския предател.

Що се отнася до първата загадка, нейният отговор се състои от две думи: Кен Мългрю.

За двайсет години в ЦРУ преди да стане предател, Еймс бе изпращан на работа извън

Лангли три пъти. В Турция шефът му го бе обявил за пълен непрокопсаник; ветеранът Дюи

Кларидж го бе намразил още от самото начало.

В Ню Йорк щастието му се усмихна и той успя да натрупа малко актив. Макар заместник-генералният секретар на ООН Аркадий Шевченко да бе започнал да работи за

ЦРУ още преди идването на Еймс, а окончателното му прехвърляне в Щатите през април 1978-а да бе замислено от друг служител, на Еймс се бе паднала честта да ръководи украинеца. По онова време бъдещият предател вече бе започнал сериозно да злоупотребява с алкохола.

Третото му назначение в Мексико, бе пълно фиаско. Той беше перманентно пиян, обиждаше колеги и чужди дипломати, веднъж дори падна насред улицата, та се наложи мексиканската полиция да го прибира у дома, наруши всички възможни оперативни разпоредби и не успя да вербува никого. Прекарваше повечето от времето си, наливайки се денонощно с един руснак, Игор Шуригин, шеф на контраразузнаването на КГБ в Съветското посолство. Може би именно той пръв бе набелязал силно уязвимия американец като "възможен".

И при двете задгранични мисии оценките, които Еймс получи за работата си, бяха катастрофални. В началото на осемдесетте всички висши служители на управлението – Кери Джордан, Дюи Кларидж, Милтън Биърдън, Гюс Хатауей и Пол Редмънд – вече го бяха отметнали като непригоден. Но не и Кен Мългрю. Той стана негов верен приятел и покровител.

Именно той прочисти неблагоприятното му досие, заравни пътя му и му подсигури последвалите повишения. Като пряк началник на Еймс, той отхвърли възраженията и, пренебрегвайки препоръките на отдел "Кадри", го уреди в контраразузнавателното звено.

Приятелството им се крепеше на алкохола. И двамата редовно прибягваха до чашката и със самосъжалението на алкохолиците се жалваха един на друг колко несправедливо е било Управлението към тях.

Грешка в преценките, която скоро щеше да коства живота на много хора.

***

Леонид Зайцев умираше, но още не съзнаваше това. Засега съзнаваше само, че адски го боли.

Полковник Гришин вярваше в болката – като метод за убеждаване, като пример за назидание, като наказание. Зайцев бе съгрешил и полковникът се бе разпоредил той отлично да разбере какво значи болка, преди да умре.

Разпитът бе траял цял ден, но не бе възникнала нужда от насилие, понеже Зайцев си бе казал всичко. През повечето време полковникът бе сам с него, защото не искаше другите да разберат какво е откраднато.

Беше започнал да му задава въпроси, съвсем кротко в началото, и Зайцев всичко му разказа. После повтори разказа си отново и отново, докато полковникът не се убеди, че не е изпуснал нито една подробност. Всъщност нямаше кой знае какво за разправяне.

Само когато му обясни защо го е направи, полковникът го изгледа с недоверие и просъска:

– Бира ли? Англичаните ти били дали бира!?

Към обяд Гришин беше сигурен, че знае всичко. Възможно е, помисли си той, при вида на това плашило младата англинчанка моментално да е изхвърлила папката. Но не можеше да е сигурен. Затова изпрати четирима верни мъже да дебнат пред посолството и да чакат малката червена кола. После да проследят собственичката до жилището ѝ и да докладват.

Малко след три часа той даде последни заповеди на хората си и си тръгна. Тъкмо излизаше от портала, когато пътническия самолет А-300 със знака на Британските авиолинии на опашката зави над северната част на Москва и се насочи на запад. Полковникът не го видя. Намести се на седалката и нареди на шофьора си да го закара обратно в сградата до булевард „Киселни“.

***

Бяха четирима. Знаеха, че краката на Заека ще се подкосят, затова двама от тях го бяха хванали под мишниците, забивайки пръсти в костеливите му ръце. Другите двама го биеха, единият отпред, другият отзад. Налагаха го бавно и методично. Огромните им юмруци, облечени в груби медни боксове, размазваха бъбреците му, разкъсваха черния дроб, пронизваха далака. Ритник направи на пихтия старите му тестиси. Онзи отпред го млатеше ту в корема, ту в гърдите. Той на два пъти загуби съзнание, но кофа студена вода му връщаше сетивата, а с тях и болката. Краката му престанаха да функционират, но те продължаваха да държат немощното му тяло над земята и да го бият.