Иконата

Първата спирка на Джок Макдоналд след пристигането му на летище „Хийтроу“ късно следобед бе централата на Тайната разузнавателна служба на Воксхол Крос. Беше уморен, въпреки че си позволи да дремне в самолета. Не можеше да се прибере у дома, защото апартаментът му бе даден под наем, докато той и жена му живееха в Москва, но мисълта да отиде в клуба си, да се изкъпе и да поспи, наистина му се стори примамлива.

Преди това обаче искаше да види документа в куфарчето, което още висеше на китката му, прибран и заключен на сигурно място в централата. Едва тогава можеше да си отдъхне. Служебната кола, която го посрещна на "Хийтроу", го остави пред входа на огромната сграда от стъкло и гранит на южния бряг на Темза, в която Тайната разузнавателна служба се бе преместила преди седем години, напускайки старата и порутена Сенчъри Хаус.

Той преодоля системите за сигурност на входа с помощта на напористия млад стажант, които го придружаваше от летището, и най-сетне прибра папката в сейфа на шефа на Руския отдел. Джефри Марчбанкс го посрещна топло, но с известно любопитство.

– Нещо за пиене? – попита той и посочи един шкафовете, зад чиито дървени врати и двамата знаеха, че се крие барът.

– С удоволствне. Денят беше дълъг и тежък. Уиски.

Марчбанкс отвори шкафа и изреди съдържанието му. Макдоналд беше шотландец и пиеше питието на предците си чисто. Шефът на отдела му наля петдесет грама „Макалън“ в една чаша и му я подаде.

– Знаех, че идваш, разбира се, но не и защо. Разказвай.

Макдоналд му предаде цялата история от самото начало.

– Сигурно е измама — каза Марчбанкс накрая.

– На пръв поглед, да – съгласи се Макдоналд. – Но в такъв случай това ще да е най-очевидната измама, която някога съм срещал. И кой е измамникът?

– Някой от политическите врагове на Комаров, предполагам.

– Те не са малко наистина, но що за начин да ни го пробутат! Ще рече човек, че са искали да го изхвърлим, без да го четем. Чиста случайност е, че Грей го намери.

– Е, следващата стъпка е да го прочетем наистина. Ти си го чел, предполагам.

– Цяла нощ. Като политически манифест е.., неприятно.

– На руски е, нали?

– Да.

– Е, подозирам, че моят руски няма да е достатъчен. Ще трябва да го преведем.

– Бих предпочел лично да се заема с тая работа – каза Макдоналд. – В случай че се окаже истина. Като го прочетеш, ще разбереш какво имам предвид.

– Добре, Джок, както кажеш. Какви са ти плановете?

– Първо, в клуба. Душ, бръснене, вечеря и здрав сън. Към полунощ, обратно тук и работа до сутринта. Ще се видим, като дойдеш утре.

Марчбанкс кимна.

– Съгласен. Ползвай моя кабинет. Ще уведомя охраната.

Когато Джефри Марчбанкс дойде в кабинета си малко преди десет на следващата сутрин, Джок Макдоналд се беше опънал на дивана без сако, по чорапи и с разхлабена вратовръзка, а на бюрото до черната папка лежаха купчина неподвързани листа.

– Това е – каза той. – На езика на Шекспир. Между другото, дискетата още е вътре, но трябва да я приберем на сигурно място.

Марчбанкс кимна, поръча кафе, сложи си очилата и зачете. Красива дългокрака блондинка, чиито предци явно се бяха раждали в дантели, сервира кафе, усмихна се и излезе.

Марчбанкс вдигна глава от четивото си.

– Този човек без съмнение е луд.

– Ако го е писал Комаров, да. Или много зъл. Или и двете. Във всеки случай, потенциално опасен. Чети нататък.

Марчбанкс дочете документа и шумно въздъхна.

– Трябва да е фалшификат. Ако някой наистина мисли така, никога не би го написал черно на бяло.

– Освен ако не е предназначен за тесен кръг фанатизирани послушници – каза Макдоналд.

– Мислиш, че е откраднат?

– Възможно е. Или пък подправен. Но кой е скитникът и как се е добрал до него? Това не ни е ясно.

Марчбанкс се замисли. Даваше си сметка, че ако Черният манифест е фалшификация, Службата щеше да стане за смях, в случай че го приеме сериозно. Но окажеше ли се истина, всички здравата щяха да загазят, ако не го приемат сериозно.

– Мисля – каза той накрая, – че трябва да го съгласуваме с оперативния, може би дори с началника.

Оперативният директор за източното полукълбо Дейвид Браунлоу ги прие в дванайсет часа, а в един и петнайсет тримата се отзоваха на поканата на началника и се качиха да обядват в трапезарията му на последния етаж, откъдето се откриваше великолепна гледка към Темза и моста Воксхол.

Сър Хенри Кумс наближаваше шейсетте и тази година му бе последната като началник на СИС. Подобно на предшествениците си чак до Морис Олдфийлд, той бе преминал през всичките стъпала на йерархията и бе шлифовал уменията си в Студената война, завършила преди десет години. За разлика от ЦРУ, чиито директори се назначават по политическа поръчка и невинаги си разбират от работата, СИС от трийсет години насам успяваше да се наложи пред британските премиери и да си издейства началник, който е минал през мелницата.