Иконата

И тъй като Еймс все още беше в двора на ЦРУ и се очакваше още дълги години да си остане там, на Първо главно управление много му се искаше да спази правилата и да прибере четиринайсетте си предатели бавно, внимателно и един по един. Това обаче срещна категоричната и безпрекословна съпротива на Михаил Горбачов.

Сортирайки реколтата от Вашингтон, групата "Колокол“ бързо си даде сметка, че някои от предателите веднага могат да бъдат идентифицирани, докато за други са необходими задълбочени проучвания. Онези от "очевидните“, които още бяха на задгранична работа, трябваше внимателно да бъдат прикоткани у дома, така че да не замирише на къртици. Процедурата можеше да отнеме месеци.

Второто решение, което групата взе, бе да не се включват в играта съперниците от Второ главно. Специализирани във външните операции, те обаче не си дадоха сметка, че здравата ще я оплескат по улиците на Москва.

Решиха да започнат с „британския" агент, полковник Олег Гордиевски, който и без това вече беше под подозрение, след години търпелива работа от страна на контраразузнавачите. Описанието на Еймс за офицер от КГБ с чин полковник, завърнал се току-що в Москва, пасваше на Гордиевски като ръкавица и още веднъж потвърждаваше съмненията. Затова, без да казва на когото и да било, Първо главно управление постави полковника под пълно наблюдение в Москва – нещо, което по принцип бе в правомощията на Второ главно. Операцията завърши с фиаско.

Гордиевски не беше глупак и знаеше, че дните му са преброени. Всъщност изобщо не трябваше да се връща в Москва. Трябваше да приеме настоятелните покани на приятелите си в Лондон и да смени лагера и телом, както бе направил духом преди дванайсет години.

Англичаните все пак му бяха оставили отворена вратичка, възможност да им каже, дори под наблюдение "Помощ! Загазих! Спасявайте положението!“ Той се възползва от нея и молбата му бе чута. В СИС съставиха план за изтеглянето му, но им трябваше съдействие от посолството. Английския посланик, а в негово лице цялото Външно министерство, не даваше да се издума.

Тогавашния началник на СИС използва правото си на лична среща с министър-председателя и обясни проблема.

За негова изненада, госпожа Тачър си спомни за Гордиевски. Година преди това, още преди да стане президент, Михаил Горбачов бе посетил Лондон и бе оставил у нея трайни впечатления. На срещите до него като преводач неотлъчно бе седял един дипломат от Съветското посолство, Олег Гордиевски. По онова време госпожа Тачър дори не подозираше, че той работи за нея, но остана впечатлена от удивителната точност, с която Гордиевски ѝ предаваше мислите на Горбачов.

Щом разбра за проблема, тя скочи от стола. Сините ѝ очи пламтяха.

– Естествено че трябва да го измъкнем от там! Той е способен и смел мъж и е един от нас.

След по-малко от час външният министър и посланикът вече бяха съгласни с всичко. Сутринта на деветнайсети юли вратите на Британското посолство в Москва се отвориха и отвътре една след друга започнаха да излизат коли. Агентите на КГБ съвсем се слисаха кого по-напред да преследват. Накрая, когато пред посолството не бе останала нито една руска кола, два еднакви микробуса „Форд Транзит“ излязоха от двора. Никой не ги последва. Единият спря до Гордиевски, който правеше сутрешния си крос, отвътре се чу глас: „Олег, скачай!“, и полковникът се метна през отворената странична врата.

Двамата му преследвачи от Първо главно моментално свирнаха за колата си, но докато се качат, микробусът вече беше свил зад ъгъла, където чакаше двойникът му. Първият се шмугна в една от преките, вторият веднага потегли и когато руснаците се появиха иззад завоя, на улицата вече имаше само един бял „Форд Транзит“, когото те се втурнаха да преследват. Разиграването продължи с километри. Накрая микробусът бе застигнат и спрян, но вътре руснаците намериха само зарзаватите на господин посланика. Другият с Гордиевски отдавна беше на сигурно място в двора на посолството.

А там екип военни механици вече монтираха тесен контейнер под трансмисионната ос на един ландроувър. Два дни по-късно полковникът бе натъпкан вътре и автомобилът заминa за Финландия. На границата руснаците го претърсиха, въпреки дипломатическия протокол, но не откриха тайника. Един час по-късно, дълбоко в горите на Финландия, схванатият Олег Гордиевски бе освободен от тясната си килия и откаран до Хелзинки.

След няколко дни историята излезе на бял свят. Съветското външно министерство протестира пред британския посланик, но той се направи на ударен и отвърна че не знае за какво говорят.

Няколко месеца по-късно Гордиевски вече беше във Вашингтон и споделяше знанията си с ЦРУ. Сред онези, които го препитваха, усмихнат, но вътрешно притеснен, седеше и Олдрич Еймс. Знаеше ли нещо руснакът за това кой го е издал? За щастие на Еймс, отговорът бе „не“. Никой не знаеше.

Джефри Марчбанкс реши, че може да помогне на колегата си в Москва да установи доколко е автентичен Черният манифест.