Иконата

Двама мъже в черни кожени якета го видяха да излиза от уличката и да се насочва към тях. Единият отвори задната врата на колата, в която чакаха, и се измъкна навън, последван от другия. Когато англичанинът наближи, двамата бръкнаха в пазвите си и извадиха пистолети със заглушител. Не казаха нито дума. Просто изстреляха по един патрон и толкоз. И двата куршума уцелиха журналиста в гърдите.

Той спря на място, а сетне бавно седна на земята. Тялото му се килна назад, но убийците вече бяха стигнали до него. Единият го повдигна за реверите, а другият пребърка набързо сакото му и извади касетофона и портфейла.

Миг по-късно двамата се метнаха в колата, която бе дошла да ги вземе, и отпрашиха. Едва тогава една жена, която случайно минаваше оттам, забеляза тялото, помисли го за поредния пияница, видя кръвта на гърдите му и започна да пищи. Никой не записа номера на колата, но той и без това беше фалшив.

ОСМА ГЛАВА

Един от посетителите в ресторанта в близост до убийството дочу писъците, надникна навън и набра 03 да извика линейка.

В първия момент лекарите помислиха, че става дума за сърдечен удар, а после, като видяха дупките от куршуми върху синия блейзер и локвата кръв под тялото, веднага извикаха полиция и го откараха в най-близката болница.

Час по-късно инспектор Василий Лопатин от отдел „Убийства“ гледаше мрачно трупа на количката в спешното отделение на клиниката „Боткин“, а дежурният хирург до него бавно сваляше гумените си ръкавици.

– Не е имал никакъв шанс – каза лекарят. – Един куршум право в сърцето, от близко разстояние. Още е някъде вътре. При аутопсията ще ви го извадят.

Лопатин кимна. Голяма работа. В Москва имаше достатъчно оръжие да се преоборудва цяла армия. Шансовете му да намери пистолета, с който е изстрелян куршума, а камо ли собственика му, клоняха към нула и той го знаеше.

Беше ходил и на булевард „Киселни“. Жената, която явно бе станала свидетел на убийството, беше изчезнала, но се разбра, че е видяла двама мъже с кола. Описания нямаше.

Пред него на количката рижавата брада на убития стърчеше гневно върху бледото сипаничаво лице. В предсмъртното му изражение се четеше изненада. Един санитар покри тялото със зелен чаршаф, за да скрие стъкления блясък в очите, които вече нищо не виждаха

Тялото беше разсъблечено. На една масичка встрани лежаха дрехите и малкото лични вещи, изсипани в метален съд с форма на бъбрек. Следователят се приближи, взе сакото, погледна етикета от вътрешната страна на яката и се смрази. Беше вносно.

– Можете ли да прочетете това? – попита той хирурга.

Лекарят се вторачи в бродираните букви и засрича:

– Л-А-Н-Д-А-У. – А после и втория ред. – Бонд Стрийт.

– А тук? – Лопатин му подаде ризата.

– Маркс & Спенсър – прочете хирургът. – Това е в Лондон – добави услужливо. – Мисля, че и Бонд Стрийт е там.

Лопатин знаеше поне двайсет руски псувни и в този момент всичките преминаха през главата му. Английски турист. Господи! Решили да го оберат, запънал се, убили го, но защо, за Бога, трябваше да е чужденец!

Той започна да разглежда личните вещи. Бяха съвсем малко. Монети, естествено, нямаше – руските копейки отдавна бяха изгубили всякаква стойност. Само грижливо сгъната бяла носна кърпа, малко найлоново пликче, пръстен с герб и часовник. Явно жената бе попречила на крадците да ги свалят и откраднат заедно с останалото. Липсваха каквито и да било документи. Още по-малко пък портфейл.

Лопатин се върна на дрехите. От вътрешната страна на обувките – стилни, черни, с връзки – стоеше думата „Чърч“. На тъмносивите чорапи не пишеше нищо, а етикетът „Маркс & Спенсър“ се повтаряше и на бельото. Вратовръзката, според доктора, беше купена от някои си „Търнбул & Асър“ на Джърмин Стрийт, явно пак в Лондон.

По-скоро от отчаяние, отколкото с надежда, Лопатин отново взе да преглежда сакото. Санитарите бяха пропуснали нещо. Нещо твърдо в горния джоб, където мъжете обикновено държат очилата си. Извади го. Беше карта от твърда пластмаса, перфорирана. Ключ за хотелска стая, от онези компютъризираните. От съображения за сигурност номерът на стаята не беше написан – нали това бе целта, да се попречи на крадците – но отгоре стоеше емблемата на хотел „Национал“.

– Къде има телефон? – попита Лопатин.

Ако не беше август, Бени Свенсон, управителят на „Национал“, отдавна щеше да се е прибрал вкъщи, но имаше много туристи, а двама от служителите на хотела бяха в болнични. Обаждането от централата го завари в кабинета му.

– Господин Свенсон, търсят ви от милицията. Шведът натисна мигащия бутон на апарата си и пое линията.

– Да?

– С управителя ли разговарям?

– Да, тук Свенсон. Кой се обажда?

– Инспектор Лопатин, отдел „Убийства“ на московската милиция.

Свенсон изтръпна. Убийства?!

– Имате ли сред гостите си английски турист?

– Разбира се. Много. Поне десетина. Защо?

– Познат ли ви е такъв човек: метър и седемдесет, къса рижа коса, рижа брада, тъмносиньо сако с двуредно закопчаване, раирана вратовръзка.