Иконата

Както бяха показали проучванията му, в града имаше много туристи. Владимир не криеше никакви държавни тайни и гостите му почти не се следяха. Той си купи карта и влезе да разгледа катедралата „Свети Димитър“ с нейните хиляда и триста барелефа на животни, птици,цветя, грифони, светци и пророци. В дванайсет без десет извървя тристате метра до катедралата "Успение Богородично“ и, необезпокояван от никого, започна да се наслаждава на стенописите на Рубльов под западния свод. След малко някои се прокашля зад рамото му.

„Ако са го проследили, мъртъв съм“, помисли си Монк.

– Здравейте, професоре, как сте? – каза спокойно без да извръща поглед от стената.

– Добре, малко съм притеснен – отвърна Блинов.

– Че кой не е?

– Имам нещо за вас?

– И аз. Дълго писмо от Женя и второ от Иван с рисунки от училище. Между другото, явно е наследил способностите ти. Учителката му но математика твърди, че е много по-напред от останалите в класа.

Въпреки страха, който беше избил в малки капчици пот на челото му, професорът засия от щастие.

– Последвайте ме бавно – каза Монк – и не спирайте да разглеждате стенописите.

После пристъпи встрани, но така че да вижда цялата катедрала. Групата френски туристи си тръгна и двамата останаха сами. Монк предаде на професора писмата, които бе донесъл от Америка, и поредния списък, подготвен от ядрените физици отвън океана. Блинов прибра всичко във вътрешния си джоб. Онова, което носеше за Монк, беше далеч по-обемисто – близо трисантиметров куп документи, преснимани в Арзамас-16.

На Монк не му се понрави, но пъхна пакета под ризата си, избутвайки го назад към гърба. Двамата си подадоха ръце.

– Кураж, Иван Евдокимович – каза Монк с усмивка. – Малко остана. Само още една година.

Разделиха се. Блинов замина за Горки, за да се прибере обратно в златния си затвор, а Монк хвана влака за Москва, за да остави пратката в Американското посолство и да се пъхне в леглото си, преди групата му да се е върнала от Загорск. Вечерта всички се изредиха да му изказват съчувствие и да му обясняват колко много е изпуснал.

На 20 юли групата отлетя от Москва за Ню Йорк. Същата вечер на летище Кенеди пристигна и самолет от Рим. В него пътуваше Олдрич Еймс, който се прибираше у дома след три години, прекарани в Италия, за продължи да шпионира за КГБ в Лангли. Връщаше се с два милиона долара по-богат.

Преди да отпътува от Рим, той бе научил наизуст девет страници инструкции от Москва. Главната му задача бе да открие колкото е възможно повече агенти на ЦРУ, работещи в Съветския съюз, като наблегне на офицери на КГБ и ГРУ, високопоставени служители и учени. В специална забележка накрая се казваше: "Съсредоточи се върху човека, известен ни като Джейсън Монк."

ДЕВЕТА ГЛАВА

Август е лош месец за клубовете на „Сейнт Джеймс“, „Пикадили“ и „Пал Мал“. Това е месецът на отпуските и по-голямата част от персонала излиза в почивка, а половината членове са някъде на курорт в страната или в чужбина.

Много клубове са затворени през август, а членовете им, които по една или друга причина са останали в столицата, са принудени да се свират в непозната обстановка по силата на цяла система двустранни споразумения, даващи възможност на клиентите на затворените клубове да пият виното си и да вечерят в малкото, които работят.

Но към края на месеца „Уайт“ вече бе отворен и за сър Хенри Кумс нямаше пречка да покани на обяд един мъж с петнайсет години по-възрастен от него, заемал навремето поста началник на Тайната разузнавателна служба.

Седемдесет и четири годишният сър Найджъл Ървин беше свалил хомота преди петнайсет години. Първите десет от тях бе прекарал, работейки „нещо в Ситито[15]“, в смисъл че като толкова други преди и след него, беше използвал познанията си върху света, опита в коридорите на властта и вродения си нюх, за да заеме серия от ръководни постове, които му бяха осигурили възможността да задели нещичко за старините си.

Четири години преди въпросния обяд той окончателно се бе оттеглил в дома си край Суонидж на остров Пърбек в областта Дорсет, където пишеше, четеше, правеше дълги разходки по девственото крайбрежие на Ламанша и от време на време хващаше влака за Лондон, за да се срещне със стари приятели. Същите тези приятели, някои от които доста по-млади от него, все още го смятаха за жизнен и енергичен и бяха убедени, че зад меките му сини очи се таи остър като бръснач ум.

Онези, които го познаваха най-добре, си даваха сметка, че старомодната почтителност, която проявяваше към всички, прикриваше желязна воля, способна на моменти да се превърне в крайна безпощадност. Въпреки разликата във възрастта, Хенри Кумс го познаваше твърде добре.