Иконата

Блинов кимна. До края на нощта Монк го накара да запомни адреса в Източен Берлин и му връчи флакон с пяна за бръснене, в който някъде сред аерозола плуваше малко шишенце с невидимо мастило за единственото му писмо. И дума не можеше да става да се проникне в Арзамас-16. Предаването трябваше да стане при една-единствена среща, а година след това той щеше да избяга с всичко, което беше в състояние да изнесе.

Докато вървеше към фоайето, Джейсън Монк отчаяно се бореше с гласовете на съвестта си. „Долен мръсник, трябваше да го накараш да остане тук още сега“, казваше единият. „Да не си благотворителна организация за събиране на разделени семейства? Ти си шпионин, по дяволите. Това ти е работата и толкоз“, отвръщаше му другият. А самият Джейсън Монк се закле, че един ден Иван Евдокимович Блинов ще живее в Съединените щати заедно с жена си и малкия си син, а Чичо Сам ще му се издължи за всяка една минута от тези две години.

***

Срещата се състоя два дни по-късно в кабинета на сър Хенри Кумс на последния етаж в сградата на Воксхол Крос, шеговито известна като Палат на светлината и културата. Името водеше началото си от един стар, отдавна починал воин, който се казваше Рони Блум. Като ориенталист, при една командировка в Пекин той бе попаднал на сграда с такова име. С нищожната си светлина и мизерната си култура тя му напомнила за собственото му работно място в старата централа на Сенчъри Хаус. Службата се премести на нов адрес, но името си остана.

Освен Макдоналд и сър Хенри на срещата присъстваха и двамата оперативни директори за източното и западното полукълбо и шефът на Руския отдел, Марчбанкс. Макдоналд говори почти цял час, отговаряйки от време на време на въпросите на началниците си.

– Е, господа? – попита сър Хенри накрая.

Всеки каза мнението си. Бяха единодушни. Налагаше се изводът, че Черният манифест наистина е бил откраднат и представлява автентична програма за намеренията на Комаров след идването му на власт: създаване на еднопартийна диктатура с цел външна агресия и вътрешен геноцид.

– Ще изложиш ли писмено всичко, което ни разказа, Джок? До края на деня, ако обичаш. После ще трябва да го отнеса по-горе. И мисля, че е добре да го споделим с колегите си в Лангли. Шон, би ли се заел с това?

Оперативният за западното полукълбо кимна. Сър Хенри се изправи.

– Опасна работа. Необходимо е да го предотвратим на всяка цена. Политиците трябва да ни дадат зелена улица да спрем този човек.

Но това не стана. Последствията бяха, че малко преди края на месец август сър Хенри Кумс бе поканен в кабинета на най-висшия служител във Външното министерство на "Кинг Чарлс“.

Като несменяем помощник-министър, сър Реджиналд Парфит не само беше колега на началника на СИС, но и един от Петимата мъдреци, който – заедно с равните му по ранг в Кабинета и Министерствата на финансите, отбраната и вътрешните работи – бе натоварен с отговорността да препоръча на министър-председателя евентуален приемник на сър Хенри Кумс.

Двамата мъже се познаваха отдавна, поддържаха приятелска връзка и си даваха ясна сметка, че ръководят две съвсем различни губернии.

– Онзи проклет документ, който хората ти са донесли от Русия миналия месец... – подхвана Парфит.

– Черният манифест.

– Именно. Много добро заглавие. Твоя ли беше идеята, Хенри?

– На резидента в Москва. Стори ми се съвсем подходящо.

– Напълно. Точно „черен“ е думата. Виж сега, споделихме го с американците, но само и единствено с тях. Стигна до възможно най-високо място. Нашият господар и повелител – имаше предвид външния министър – се запозна с него, преди да излезе в отпуска и да се отдаде на удоволствията в Тоскана. Американският държавен секретар също го прочете. Излишно е да ти казвам, че отвращението беше повсеместно.

– Ще вземем ли мерки, Реджи?

– Мерки ли? Виж сега, точно в това е проблемът. Правителствата взимат официални мерки срещу правителства, а не срещу чужди опозиционери. Официално този документ – той сложи длан върху копието на манифеста на бюрото си – не съществува, като се изключи фактът, че двамата знаем за него. Официално дори не го притежаваме, като се има предвид, че без съмнение е откраднат. За съжаление, поуката от всичко това е, че официално нито едното, нито другото правителство е в състояние да предприеме каквото и да било.

– Всичко това официално – възрази Хенри Кумс. – Но нашето правителство, следвайки поуките на неизчерпаемата си мъдрост, поддържа поверената ми служба именно с цел да реагира, ако се наложи, неофициално.

– Естествено, Хенри, естествено. Доколкото разбирам, намекваш за един вид тайна операция.

Сър Реджиналд изрече последните две думи са такова изражение, сякаш бе надушил неприятна миризма.

– И друг път сме се разправяли със злонамерени маниаци, Реджи. Тихо и кротко, без много шум. Знаеш, че това ни е работата.