Иконата

– Разберете ме, той е една загадка. Името му доста нашумя през последните десет години – обясни ученият. – Знаете ли откога се чуват слухове за него в научните среди? Беше направо знаменитост в Съветския съюз, но копоите не му даваха нищо да публикува в чужбина. Знаем, че е удостоен с Ленинска награда и с камара други отличия. Сигурно е получавал купища покани да изнася лекции навън – само ние сме го канили два пъти, но трябваше да пишем до Президиума на Съветската академия на науките. А оттам винаги ти казват: „забрави!“. Откритията му са невероятни. Предполагам, че му се е искало да получи световно признание – в крайна сметка всички сме хора,– но явно Академията изобщо не го е уведомявала за поканите. И ето че сега ни идва на крака. Ще изнесе лекция по физика на елементарните частици. За нищо на света няма да я пропусна.

„Нито пък аз“, помисли си Монк и реши да изчака ученият да изнесе лекцията си, преди да се опита да го заговори.

В аудиторията Монк слушаше докладите, а през почивките се разхождаше из фоайето като всички участници. Нищо не разбираше, струваше му се, че до един говорят на марсиански.

Във фоайето на хотела вече познаваха карираното му сако, очилата, увиснали на верижка около врата, и купчината суперспециализирани списания, които разнасяше под мишница. Дрри петимата офицери от КГБ и ГРУ престанаха да се оглеждат.

Последната вечер преди отпътуването на съветска-та делегация Монк изчака професор Блинов да се прибере в стаята си и почука на вратата.

– Да – отвърна му глас на английски.

– Обслужване по стаите – обяви Монк.

Вратата се отвори, доколкото позволяваше веригата, и професор Блинов надникна през процепа. Пред него стоеше костюмиран мъж с табла плодове в ръце.

– Не съм поръчвал нищо.

– Знам, сър. Аз съм дежурният администратор. Това е подарък от хотела.

За пет дни престой професор Блинов не бе успял да се ориентира в това материалистично и консуматорско общество. Единственото, което му се струваше познато, бяха научните дискусии и строгата охрана. Но безплатната табла с плодове определено го изненада. За да не изглежда невъзпитан, той откачи веригата – нещо, което хората на КГБ специално го бяха предупредили да не прави. Ако не друг, те поне отлично знаеха кой и защо чука по вратите посред нощ.

Монк влезе, остави плодовете, обърна се и затвори вратата. В очите на учения блесна тревога.

– Знам кой сте – каза той. – Напуснете веднага или ще повикам хората си.

Монк се усмихна и мина на руски.

– Разбира се, професоре, когато решите. Но преди това имам нещо за вас. Прочетете го най-напред, пък после се обадете, ако искате.

Притеснен и объркан, ученият взе писмото на момчето и хвърли поглед към първите две думи.

– Какво е това безобразие? – запротестира. – Нахълтвате тук и...

– Нека поговорим пет минути и ще си тръгна. Тихо, без излишен шум. Но първо ме изслушайте. Моля ви.

– С нищо не можете да ме заинтригувате. Предупредили са ме за вас...

– Женя е в Ню Йорк — каза Монк.

Професорът онемя и зяпна от почуда. Беше посивял и изглеждаше стар за петдесетте си години. Той се наведе да вземе очилата си за четене, сложи ги на върха на носа си, погледна към Монк и бавно седна на леглото.

– Женя? Тук? В Америка?

– След последната ви среша в Ялта е получила разрешение да замине за Израел. В транзитния лагер в Австрия се свързала с нашето посолство и поискала убежище. В лагера разбрала, че чака дете от вас А сега, прочетете писмото.

Професорът бавно зачете. Когато свърши двата листа увиснаха в ръцете му. Погледът му застина в отсрещната стена. Той свали очилата и разтърка очи Две тежки сълзи бавно се отрониха от ресниците му и се стекоха надолу по лицето.

– Имам син – прошепна той. – О, Господи, имам син.

Монк извади снимка от джоба си и му я подаде. Под бейзболната шапка момчето грееше в лъчезарна усмивка. Имаше лунички и едно извадено зъбче.

– Иван Иванович Блинов – каза Монк. – Никога не ви е виждал. Познава ви само от една поизбеляла снимка от Сочи. Но ви обича.

– Имам син – повтори човекът, който можеше да конструира водородни бомби.

– Но имате и съпруга – вметна Монк.

Блинов поклати глава.

– Валя почина от рак миналата година.

На Монк му призля. Той беше свободен човек. Щеше да иска да остане в Щатите. Не това бе целта на занятието. Блинов му спести въведението.

– Какво искате?

– Искаме след две години да приемете една покана да изнесете лекция на Запад и да се установите тук.

– Ще ви докараме до Щатите, където и да се намирате. Животът ви ще бъде чудесен. Преподавателско място в престижен университет, просторна къща в покрайнините, две коли. И Женя и Иван до вас. Завинаги. И двамата много ви обичат, а мисля, че и вие не сте безразличен към тях.

– Две години.

– Да, още две години в Арзамас-16. Но искаме да научим всичко. Разбирате ли ме?