– Но рядко сме постигали успех, Хенри. И точно в това е проблемът. Политическите ни господари от двете страни на Атлантика живеят с убеждението, че колкото и тайна да изглежда една операция в момента на извършването ѝ, след време нещата винаги излизат на бял свят. За тяхно огромно съжаление. Американските ни приятели още се будят нощем от поредица „гейтове" : Уотъргейт, Ирангейт, Контригейт. И нашите помнят всички онези издънки, последвани от следствени комисии и опозоряващи доклали. Атаки в парламента, оръжия за Ирак... Следиш ли мисълта ми, Хенри?
– Искаш да кажеш, че не им стиска.
– Грубичко, но както винаги, точно. От край време имаш усет към фините изрази. Не мисля, че на някого ще му хрумне да отпуска помощи или кредити на този човек, ако или когато дойде на власт, но само толкова. Що се отнася до някакви драстични мерки, отговорът е не.
Помощник-министърът съпроводи първия разузнавач до вратата. Когато блестящите му сини очи срещнаха погледа на колегата му, в тях нямаше никакъв компромис.
– И Хенри, това наистина означава НЕ.
Докато пътуваше с колата покрай кейовете на ленивата Темза към Воксхол Крос, сър Хенри Кумс осъзна, че няма друг избор, освен да приеме междуправителственото решение. Навремето едно ръкостискане не беше достатъчно, а дискретността се подразбираше и спазваше от само себе си. През последните десет години, откакто изтичането на информация бе станало едно от малкото успешни занимания, за всичко бяха необходими подписи. А те обикновено се връщаха като бумеранг към онзи, които ги бе положил. Никой в Лондон или във Вашингтон не беше готов да се подпише под заповед към тайните служби за предприемане на "активни мерки" срещу Игор Викторович Комаров.
Американският учен доктор Филип Питърс вече веднъж бе посещавал Съветския съюз, уж за да задоволи безобидната си страст към изучаването на ориенталското изкуство и руските старини. Нищо не се бе случило, никой не се бе усъмнил.
Една година по-късно потокът от туристи, прииждащи към Москва, беше още по-голям и контролът съвсем се беше охлабил. Пред Монк стоеше въпросът дали отново да използва доктор Питърс. Реши, че няма причина да не го направи.
Писмото от професор Блинов беше кратко и ясно. Беше осигурил информация по всички научни въпроси, които интересуваха САЩ. Списъкът бе подготвен след подробни разговори с най-висшите академични среди още преди Монк да се изправи лице в лице с професора в хотелската му стая във „Феърмонт“. Блинов го бе отнесъл със себе си, а сега бе готов да се отчете. Проблемът му бе, че Москва беше прекадено далеч, пък и щеше да събуди подозрения, ако заминеше за там.
Но понеже Горки също бе пълен с научни институти, а и се намираше само на някакви си деветдесет минути с влак от Арзамас-16, нямаше никакви пречки да се разходи дотам. След множество лични протести, от КГБ бяха склонили да не пращат обичайната му „опашка“, която го следваше при всяко излизане от комплекса. „В края на краищата, бил съм в Калифорния, аргументира се той. Защо да не мога да отида в Горки?“ Политическият комисар застана на негова страна и работата се уреди. Без преследвачи, не му представляваше трудност да хване влака за катедралния град Владимир. Но само толкова. Трябваше да се прибере още същия ден. Срещата бе насрочена за 19 юли в дванайсет часа на обяд, под западния свод на катедралата „Успение Богородично“.
В продължение на две седмици Монк внимателно проучи Владимир: древен град, известен с двете си прекрасни катедрали – „Успение Богородично“, запазила наследството на средновековния художник Андрей Рубльов, и по-малката „Свети Димитър“.
От Лангли не можаха да открият нито една туристическа група, която да се намира в околностите на Владимир на уречената дата. Да замине сам, би било рисковано. Пътуването в група осигуряваше незаменима защита. В крайна сметка издириха група любители на древната руска църковна архитектура, които щяха да посетят Москва в средата на юли, с еднодневна екскурзия до прочутия манастир „Света Троица“ в Загорск на деветнайсети. Доктор Питърс се присъедини към групата.
Забил къдрава посивяла глава в туристическия си справочник, доктор Питърс обикаля из великолепните катедрали на Кремъл в продължение на три дни. Вечерта преди отпътуването за Загорск екскурзоводът на „Интурист“ им каза, че автобусът ще ги чака пред хотела в седем и половина на следващата сутрин.
В седем и петнайсет доктор Питърс изпрати бележка, в която обясняваше, че е получил сериозно стомашно разстройство и предпочита да остане в леглото си да се лекува. Четирийсет и пет минути по-късно той тихомълком излезе от „Метропол“ и прекоси пеша разстоянието до Казанската гара, за да хване влака за Владимир. Малко преди единайсет пристигна в катедралния град.