Иконата

В Москва следователите бяха извадили повече късмет. Всеки американски турист, посетил столица в онзи ден, бе проверен в регистрите на консулския отдел и списъците на Интурист. Следите сочеха към „Метропол“ и мъжа, чийто стомах така навреме се бе разстроил в деня, в който групата му отиде на екскурзия до манастира в Загорск. Същия този ден, в който Монк се бе срещнал с професор Блинов в катедралата във Владимир. Доктор Филип Питърс. Гришин щеше да запомни това име.

Когато признанията на тримата предатели оформиха цялостната картина за онова, което този единствен американец бе успял да изкопчи от тях, лицата на офицерите на КГБ в комисията станаха мъртвешки бели.

Гришин събра заповедите и се обади по телефона. Винаги беше ценил строгите и справедливи наказания.

Генерал Владимир Крючков се бе издигнал от началник на Първо главно управление до председател на цялото КГБ. Именно той бе занесъл трите смъртни присъди за подпис в кабинета на Михаил Горбачов на последния етаж в сградата на Политбюро на Новия площад. Именно той ги беше изпратил, надлежно подписани, в затвора в Лефортово, с резолюция „Незабавно!“.

В задния двор на затвора полковникът даде на осъдените всичко на всичко трийсет минути, за да осъзнаят онова, което предстоеше да се случи. Толкоз, ни повече, ни по-малко. С такива като тях се действаше бързо, без излишно протакане, както често бе повтарял на учениците си.

Когато слезе в двора, тримата мъже вече стояха на колене до високите стени, зад които никога не влизаше слънце.

Пръв беше дипломатът. Когато старшината допря деветмилиметровия „Макаров“ до главата му, в обезумелите му очи се изписа ужас, устните му отчаяно зашепнаха „Не, не, не!“. Застанал на няколко метра встрани, Гришин кимна и палачът натисна спусъка. Последва трясък. Кръв, костици и мозък опръскаха чакъла на двора и Валери Круглов се строполи напред върху онова, което беше останало от лицето му.

Ученият, закърмен и възпитан в атеизъм, се молеше за душата си. Примирил се със съдбата си, той дори не успя да осъзнае какво се бе случило на метър от него, преди да падне по очи като дипломата.

Полковник Пьотр Соломин беше последен. Стоеше на колене, вдигнал поглед към небето, а в мислите си сигурно за последен път виждаше необятните гори и пълните с риба реки на родния си край. Когато усети студената стомана на тила си, той бавно вдигна лявата си ръка по посока на Гришин и му показа среден пръст.

– Огън! – изрева полковникът и сибирският воин падна покосен.

Същата вечер по заповед на Гришин тримата щяха да бъдат погребани като кучета в горите край Москва. За тях дори в отвъдното не можеше да има милост. Семействата им никога нямаше да научат къде лежат останките им, нямаше да могат да положат на гробовете им цвете.

Полковник Гришин се приближи до тялото на сибирския воин, наведе се да го разгледа за миг, а после отново се изправи и влезе в сградата.

Когато се върна в кабинета да напише доклада си, телефонът звънеше. Обаждаше се един колега от следствената група на Второ главно управление.

– Мисля, че скоро ще хванем и четвъртия – каза му той. – Сведохме заподозрените до двама. И двамата са полковници от контраразузнаването и в момента се намират в Източен Берлин. Поставили сме ги под наблюдение. Рано или късно ще спипаме онзи, който ни трябва. Да ти звънна ли? Държиш ли да присъстваш на ареста?

– Дайте ми дванайсет часа – отвърна Гришин. – Само дванайсет часа и съм при вас. Този искам лично да го пипна.

И полковникът, и колегата му си даваха ясна сметка, че изобличаването на един опитен офицер от контраразузнаването не беше лесна работа. След толкова години в системата той отлично познаваше методите ѝ и нямаше начин да не ги забележи, особено ако бяха насочени срещу него. Нямаше да остави флакон с невидимо мастило в дома си, нямаше да си купи апартамент.

Едно време беше лесно. При най-малкото подозрение хората се арестуваха и обработваха до изтръгване на признания или пък до доказване на невинност. През 1990-а властите вече искаха доказателства или поне сериозни основания за вината на даден човек, преди да пристъпят към арест. Лисандър нямаше да остави доказателства. За да го арестуват, трябваше да го хванат на местопрестъплението. А за това се искаше майсторлък и време.

– Отгоре на всичкото, Берлин вече беше отворен град. Източната му част формално все още се държеше от Съветския съюз, но Стената не съществуваше. При най-малките съмнения, че го следят, заподозреният веднага можеше да се измъкне на Запад. Трябваше само да се качи на колата си и да прекоси града. След това вече щеше да е прекадено късно.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Комисията се състоеше всичко на всичко от петима души. Председателите на геополитическата, стратегическата и икономическата комисии на Линкълновия съвет, Сол Нейтансън – по негово собствено желание – и Найджъл Ървин, който се оказа в положението да отговаря на въпросите на всички.

– Дайте да си изясним нещата от самото начало –започна Ралф Брук от икономическата комисия. –Каква ни е целта? Убийството на този Комаров?

– Не.

– Защо не?