Иначе подобни експерименти с неясен резултат изобщо не са препоръчителни, макар историята да помни и по-тежки случаи.
Странното в картичката бе датата над краткия текст. Беше сбъркана. Клеймото беше от осми септември и всеки немец или испанец би написал 8/9/90 – тоест най-напред деня, после месеца, а накрая годината. Но датата на картичката беше написана, както е прието в Америка[19]
, и изобщо не отговаряше на клеймото: 9/23/90. За Джейсън Монк това значеше: искам да се срещнем в девет часа на двайсет и трети този месец. Явно цифрите трябваше да се четат отзад напред.Испанското име накрая означаваше: важно и неотложно, а мястото на срещата бе очевидно – терасата на кафе "Опера" в Източен Берлин.
На трети октомври двете части на Берлин трябваше окончателно да се обединят, заедно с цяла Германия. Съветският съюз вече нямаше да може да се разпорежда на изток. Целият град щеше да се поеме от полицията на Западен Берлин. На резидентурата на КГБ щеше да ѝ се наложи да ограничи състава си до няколко души, базирани в посолството на СССР на „Унтер ден Линден“. Част от многобройния личен състав просто щеше да се прибере в Москва. Туркин също може би щеше да бъде сред заминаващите. Ако искаше да избяга, сега бе моментът. Но съпругата и синът му бяха в Москва. Учебната година току-що бе започнала.
Явно искаше да съобщи нещо. И то лично на приятеля си. Нещо важно и спешно.
За разлика от Туркин, Монк знаеше за изчезването на Делфи, Орион и Пегас. И с всеки изминал ден притесненията му ставаха все по-силни.
– Знам, че не трябва да задавам повече въпроси – каза Сол Нейтансън, наливайки две чаши искрящо шардоне, – но мога ли да те питам нещо лично?
– Разбира се, драги. Но не обещавам, че ще отговоря.
Когато членовете на Линкълновия съвет си тръгнаха, всички копия на двата документа, с изключение на тези на сър Найджъл, бяха събрани и изгорени без остатък.
Ървин остана последен и се възползва от любезната покана на домакина си да пътува до Вашингтон с частния му самолет. На борда се обади до столицата, определи си среща със стар приятел и се отпусна в дълбоката кожена седалка срещу единствения друг пътник в салона.
– Нищо, все пак ще се пробвам. Дойде в Уайоминг, надявайки се Съветът да одобри някакви мерки, нали?
– Да. Но да ти кажа право, ти изложи аргументите ми по-добре, отколкото бих могъл.
– Всички бяхме шокирани. Истински шокирани. Но около тази маса имаше седем евреи, защо точно ти?
Найджъл Ървин се загледа в минаващите облаци отдолу. Някъде далеч под тях се простираха необятни житни ниви, чиято реколта дори в момента се събираше, за да нахрани толкова много хора. Мисълта извика в съзнанието му далечен спомен: ярко слънце; английски войници с изкривени от погнуса лица повръщат в тревата; шофьори на багери, наложили маски срещу вонята, избутват купища човешки тела в огромни, зейнали трапове; живи скелети протягат ръце от зловонни нарове и стенат за хляб.
– Не знам – отвърна Ървин. – Преживял съм го веднъж. Не мога да си представя, че ще се случи отново. Колкото и старомодно да ти звучи.
– Старомодно ли? – изсмя се Нейтансън – Добре тогава, да пие, за старомодността. Ти ще ходиш ли в Русия?
– Не виждам как бих могъл да го избегна.
– Пази се, приятелю.
– Сол, навремето в Службата казвахме, че има стари агенти и смели агенти, но стар смел агент няма. Ще се пазя.
Тъй като Ървин бе отседнал в Джорджтаун, приятелят му бе предложил да се срещнат в парка "Четирите сезона", в близост до който имаше уютен малък ресторант на име "Ла Шомиер".
Ървин пристигна пръв, намери свободна пейка, седна и зачака – старец с посивяла коса, около когото малчуганите описваха кръгчета с ролерите си.
Началникът на СИС от край време беше далеч по-опитен в занаята от директора на ЦРУ и при посещенията в Лангли се разбираше много по-добре с двамата си американски колеги – заместник-директорите "Разузнаване“ и „Операции“. Свръзваше ги професионално приятелство, което не винаги можеше да се изгради с политическия избраник на Белия дом.
Отсреща на улицата спря такси и един белокос американец на същата възраст слезе на тротоара. Ървин пресече улицата и го потупа по рамото.
– Отдавна не сме се виждали. Как си, Кери?
На лицето на Кери Джордан изгря усмивка.
– Найджъл, какво, по дяволите, правиш тук? И какъв е тоя неочакван обяд?
– Ти оплакваш ли се?
– Напротив, радвам се да те видя.
– Тогава да влизаме, ще ти кажа вътре.
Бяха подранили и тълпата, която се изсипваше по обяд, още не беше пристигнала. Като във всеки уважаващ себе си ресторант в Джорджтаун, на входа ги попитаха каква маса искат – за пушачи или за непушачи. Джордан предпочете първото. Ървин го погледна с изненада. И двамата не пушеха.
Но старият разузнавач си знаеше работата. Салонният управител ги поведе към уединено сепаре в дъното на ресторанта, където можеха спокойно да си поговорят, без да се притесняват, че може да ги чуе някой. Сервитьорът донесе меню за ястията и напитките, двамата се спряха на предястие и месо с гарнитура. Ървин прегледа листа с вината и избра разкошно бордо от Бешвел.