Индиана

Ако действително бе я обичал, той би могъл, като пожертвува заради нея бъдещето, семейството и доброто си име, да бъде щастлив и следователно да направи и нея щастлива; защото любовта е също такъв взаимен договор, както и бракът. Но какво бъдеще би могъл да създаде на тази жена, след като вече беше охладнял? Правилно ли беше да се ожени за нея, за да стои всеки ден мрачен, с оскърбени чувства, в тъжен дом? Да се ожени за нея, за да стане тя непоносима на семейството му, презряна от равните нему, смешна в очите на прислужницата му, да я въведе в общество, където не би се чувствувала на мястото си, където унижението би я убило, да я подложи на угризения на съвестта, като я накара да разбера всичките злини, които е причинила на любимия си.

Да, вие ще се съгласите с него, че не беше възможно, не беше благородно, никой не се бори така срещу обществото, този добродетелен героизъм прилича на героизма на Дон Кихот, който счупва копието си в крилата на вятърната мелница; желязна смелост, която вятърът с един замах разпръсва, рицарство от миналия век, предизвикващо съжаление в наши дни.

След като претегли така всичко „за“ и „против“, господин дьо Рамиер разбра, че е по-добре да прекъсне тази злополучна връзка. Посещенията на Нун започнаха да го измъчват. Майка му, която беше отишла да прекара зимата в Париж, сигурно скоро щеше да научи за тази скандална историйка. Тя дори вече започваше да се чуди на честите му пътешествия до вилата им в Серси и на това, че прекарва по цели седмици там. Той я беше уверил, че има сериозна работа, която искал да завърши далеч от шумния град, но този предлог започваше да става неубедителен. Реймон не искаше да лъже добрата си майка, да я лишава толкова време от грижите си; какво още да прибавя? Той чисто и просто напусна Серси и не се върна вече там.

Нун плака, чака, изпадна в отчаяние и виждайки, че времето минава, най-сетне се реши да му пише. Горката девойка! Това беше последният удар. Писмо на една камериерка! Макар че взе от копринената хартия и благоуханния восък на госпожа Делмар, макар че писмото избликваше направо от сърцето й… какъв правопис! Знаете ли какво може да означава за чувствата употребата на една сричка повече или по-малко? Уви! Горката полуграмотна девойка от остров Бурбон не знаеше дори, че езикът има граматически правила. Тя мислеше, че пише и говори така добре, както господарката си, и като видя, че Реймон не идва, си каза: „Писмото ми е тъй хубаво написано, че ще ми го доведе.“

Реймон нема смелостта да прочете докрай това писмо. То може би беше шедьовър на наивната и прелестна страст; Виржини може би никога не е писала такива очарователни неща на Пол, когато е напуснала родината си… Но господин дьо Рамиер побърза да го хвърли в огъня, за да не е черви пред себе си. Още веднъж повтарям, какво искате? Това са предразсъдъците на възпитанието, а честолюбието в любовта е това, което е личният интерес в дружбата.

В обществото бяха забелязали отсъствието на господин дьо Рамиер, а това не е малко за един човек в свят, където всички си приличат. Можеш да бъдеш умен и да държиш на светския живот, както можеш да бъдеш глупав и да го презираш. Реймон го обичаше и имаше право — в обществото го търсеха, харесваха го. Към него тази тълпа от безразлични или насмешливи кукли отправяше внимателни погледи и любезни усмивки. Нещастниците могат да бъдат мизантропи, но хората, които всички обичат, рядко са неблагодарни; така поне мислеше Реймон. Той беше признателен за малките прояви на внимание, стремеше се да получи уважението на всички, беше горд с многото си приятели.

В обществото, където мненията са безпрекословни и превзети, той плуваше чудесно, харесваха дори недостатъците му; и когато потърси причината за това доброжелателство, което винаги го беше закриляло, откри го в самия себе си, в стремежа си да се добере до него, в радостта, която изпитваше, и в постоянното неизчерпаемо благоразположение, което щедро раздаваше.

Дължеше успеха си също и на майка си, изключително умна, очарователна жена, притежаваща всички добродетели, необходими да я издигнат над другите. От нея беше наследил онези нравствени устои, които винаги го извеждаха на прав път и го предпазваха въпреки буйните му двадесет и пет години да загуби уважението на обществото. Наистина към него понякога се отнасяха по-снизходително, отколкото към другите, защото майка му притежаваше дарба да го извинява, като го укорява, да предизвиква снизхождение към него, като си даваше вид, че го порицава. Тя беше от тези жени, преминали през различни епохи, жени, чийто ум е станал гъвкав като съдбата им, които са се обогатили от изживените беди, които избягнаха ешафода през 1793 година, пороците на Директорията, суетата на Империята, озлоблението на Реставрацията — изключителни жени, каквито все по-рядко и по-рядко се срещат.

След дълго отсъствие Реймон се яви на един бал у испанския посланик.

— Ако не се лъжа, това е господин дьо Рамиер, нали? — запита една хубава дама събеседницата си.